Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Бях готов да се справя с евентуалните въпроси, като отговоря на английски и се престоря на изгубил се неграмотен чужденец, но никой не ми обърна внимание, камо ли да ме попита какво търся там. Моргата не само не се охраняваше, но явно никой не беше и помислил за това. Което идеално ме устройваше.

След като реших, че съм запомнил плана на болницата и околния терен, купих някои неща, които можеха да ми дотрябват: смазка от магазин за велосипеди, хирургическа маска, дрехи и бяла престилка от магазин за медицинско облекло, одеяло, шапка, обувки и нов сак от магазин за преоценени стоки. После взех под наем кола от една фирма в Юено. Казах, че ми трябва само за едно денонощие, платих депозита в брой и оставих Танатос зад съседния ъгъл. След това проверих в телефонната служба дали има съобщения за Джон Смит. Не се изненадах, когато ми казаха, че се е обаждал Макгроу. Свързах се с него.

— Добре, извадихме късмет — каза той.

Почувствах се странно, когато го чух да използва същия израз, който съвсем наскоро беше използвал с мен.

— Да?

— Имам среща с него утре в осем сутринта на остров Бентен. В езерото Шинобазу в парка „Юено“. Знаете ли го?

— Знам къде е парк „Юено“.

— Езерото се намира в южния му край, а островът е точно в средата. Лесно ще го намерите. Вижте сега, Рейн сигурно очаква някакъв капан. По дяволите, напълно е възможно самият той да замисля нещо такова. Станал е доста добър в тактиката и предполагам, че ще подрани. Ако искате да го пипнете, бих ви посъветвал да отидете там по изгрев-слънце. Той най-вероятно ще се появи скоро след това, за да разузнае обстановката. Обаче ще ви познае, нали? Това проблем ли е? Ще заподозре ли нещо?

— Не. Напротив.

Направо го чух как се ухилва.

— Добре. Е, успех. Обадете ми се, когато свършите.

„О, не се безпокой за това“ — казах наум аз.

Купих две порции бенто и се настаних в един хотел за любов в Шинбаши. Нахраних се, взех душ и се опитах да поспя. Не се получи. Пропастта между надеждите ми и действителността, изобличила тези надежди като блянове и заблуди, беше прекалено огромна, контрастът — прекалено отчетлив, резултатът, за който се молех — прекалено безрадостен. Ако изобщо го постигнех. Залозите бяха ужасно високи и обезсърчаващи. Чувствах се като човек, чиято алтернатива на електрическия стол е доживотен затвор. Живот в самота. Живот без право на помилване.

В три през нощта облякох хирургическите дрехи и престилката и потеглих за болницата „Джикеи“. Не особено сериозна дегизировка, но поне щях да имам някаква защита, ако някой ме видеше. Към бетонното стълбище, спускащо се към коридора на моргата, водеше тясна уличка. Най-вероятно я използваха, за да внасят и изнасят дискретно труповете, чийто вид можеше да смути хората, идващи да посетят близките си. В момента там цареше мрак и тишина — само няколко контейнера за смет и разпадащи се кашони тъмнееха до тухлените стени. От гофрирания навес над стълбището висеше самотна електрическа крушка и тръбите и металните въздухопроводи по стените хвърляха черни сенки. Вкарах колата на заден, угасих мотора и зачаках. Нищо. Само тихото бръмчене на климатика на сградата.