Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Прибери ги негде, докато свърша с вечерята. После, като седнаха да вечерят и хапнаха по няколко залъка, тя попита сина си:
— Е, какви са тия десет лири?
— Това можах да изкарам, майко, тая година.
— Само толкова ли… Нели сте ортаци. Купихте и продадохте много стока, както сам казваше, а само гова ли ви е кярът?
— Кярът е по-голем, но аз взех само това, което ми се пада.
Дойде й да му каже: „Ти, значи, не искаше да останеш калфа на чорбаджи Аврама, а стана калфа на Андрея Бенков.“ Но как би му казала такова нещо, макар да беше това самата истина! Султана сложи нов камък върху сърцето си, както ги нареждаше един върху друг от някое време. Нека тъй да бъде сега-засега. От друга страна, тя беше доволна от отговора му — Лазар още не беше се свързал с Бенковци, не беше станал ортак с Андрея като бъдещ мъж на Божана, казани бяха само думи, а което е казано вчера — утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава. Изеднаж тя усети страх: думата на Лазар не беше като всяка дума. Никога не бе го чувала да лъже, да изрича празни думи, които изгасват и изчезват още във въздуха. Той бе дал дума на Бенковци и ще я изпълни. Как ще попречи тя, как ще попречи… Да беше Божана поне здрава. Кротко девойче, хубаво, от добър сой. И затуй бе омекнала Султана, затуй не попречи. Е, харно, ама харното е дотука — от тука натам иде само лошо. Божана е болна от бащината й болест — то се вижда, колкото и да крият, колкото и да се залъгват. Наистина, тя стана от леглото и се съвзе, но докога? Лицето й — без кръв, говори, като да мяука гладно коте. Ами здравето на човека отвън се познава. Може и да не е така, но като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца. Лазар — кой го знай що и как… А защо е тя тука, майка му, да види да премисли по-добре! Колкото и да е умен, млад е още той и е мъж. Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.
— Хубава каша си направила, жено, ама тебе нещо не ти се услажда много — каза Стоян и лакомо, шумно облиза пръстите си.
Султана като да се върна отнякъде, хапна набързо още един-два залъка и стана по някаква работа, а мислите й — подир нея, пък и сама им се предаваше… Не бива да оставя тя работата с Божана Бенкова да стане непоправима. Нали си знаеше какъв е Лазар, щом застане на едно място. Обича тя девойчето, жално й е за него, сиротото, ама тук не е до жал и до обич. Колкото и да е добро, милозливо дете и хубаво, може да влезе като огън в къщата й. Утре то може две къщи да почерни, но като почерни Климе Бенков своята къща, тя няма да остави щерка му да почерни и нейната. Е, може и да не’ е съвсем така, но с огън не се играе. Малко ли такива случки има? Не, тя ще запази своя Лазе, ще застане между него и Божана, докато е още време. Той е упорит и силен, но тя ще го покори, ще надвие силата му и пак с женска сила. Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня. Султана ходеше из къщи, залавяйки се за една или друга работа по навик, а пред очите й — все Лазар и Божана, докато се изправи там, от другата му страна, и Ния, а редом с нея Божана започна да бледнее и да чезне като Зорницата при изгрев на зората. И понеже мислите на Султана сега бяха така насочени, тя не виждаше хубостта на двете момичета, не виждаше и нищо друго да мери и сравнява, а само туй — колко здрава и бодра изглеждаше Ния и колко бледа и крехка изглеждаше Божана, да те е страх да я докоснеш и все да те е страх да не би да й се случи нещо.
На другия ден Султана каза на Катерица, ама никой друг да не чуе:
— Какво, вие с Ния веке не се срещате, не си ходите.
— Ами тя не идва… кой я знай — послъга Катерина, а и двете с майка си знаеха защо не идваше у тях Ния както преди.
— Не съм виждала отдавна и тетка й — рече Султана уж току-така.
Тъмните очи на Катерина светнаха лукаво: майка й никога не бе дружила с лелята на Ния… Ха, да видим какво ще излезе!
— Ами иди да я видиш, мамо. Тя, май, била нещо болна.
Лелята на Ния все си беше болнава и повече от дебелина, боляха я нозете — не можеха да издържат мършата й, тя все охкаше и се оплакваше, но каква болест беше това!
— Ще ида да я видя утре. Стар човек е. Со старите люде сичко може да се случи.
Катерина сега пък клонеше повече към Божана, но се виждаше, че майка й крои нещо за Ния, и тъй, от любопитство и от дяволия, намисли да улесни старата. Тя изтича при Ния и съобщи на дружката си, че майка й се кани да ги посети днес-утре, да види лелята — чула, че била болна. С хитра усмивка на алените си немирни устни Катерина добави и не сваляше очи от дружката си: