Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Ния, чедо, отдавна не си идвала у нас, та се поразтъжих за тебе.
Петте куки в бялата прежда заблестяха бързо-бързо между тънките пъргави пръсти на девойката. Гъста червенина се разля по цялото й лице, обагри нежния пух на белите кожи по дрешката й. Едвам задържа отговора си — как можеше да каже тя това, което искаше да каже тъкмо на тая стара жена, Лазевата майка! Нека старата сама да се досети.
— У нас сички те милуват, Нио — опитваше Султана почвата предпазливо, преди да стъпи направо. — Но може би не те тегли много към нас?
— Тегли ме, стрино Султано, драго ми е да дойда, но се боя.
— Боиш се? От кого, сине? — пристъпваше бързо и смело Султана, търсеше отговора, който искаше да получи.
— Като река да дойда, може некой да ми затвори портата ви и да остана на улицата — усмихна се девойката, привела лице над плетивото.
— Кой, сине?
Ния дигна очи към нея:
— Лазар.
Султана не я погледна, за да не я смути и подплаши в смелостта й. Тя каза, топлейки набръчканите си ръце на мангала:
— Аз съм му майка, отгледала съм го, Нио, и най-добре знам какво е в сърцето му. Нема да ти затвори портата ни той, ами повеке заради баща ти. Нещо се противят те двамата в общината и такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило. На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого, а тя требва да познава и силата си. Не знам дали нема да ми се присмееш… — поколеба се за последен път Султана, но ясно се виждаше по лицето на момичето как приемаше то думите й, тя се приведе към него решително, докосна с върха на коравите си пръсти присвитите му колена: — Да си говорим като майка и щерка, мила ми си като моите родни щерки, Нио, отвори си сърцето пред мене: искаш ли го ти моя Лазе?
— Да — отпусна плетивото в скута си Ния, гърлото й беше пресъхнало, гласът й прозвуча глухо, макар да дойде от дълбочината на гърдите й. Но тя дигна лице, очите й горяха дълбоко извътре… — Да. Само той и никой друг… — Сетне двете тъмни зеници запламтяха по-меко, станаха сякаш по-големи, заляха се с обилна чиста влага. Девойката додаде с неизразима горест: — А той, а той? … Научих, че се сгодил за Божана. Обещал да я вземе.
Султана сложи длан на коляното й, да я погали:
— Нио, чедо… Сега веке ние с тебе ще се разберем. Ти не се тревожи. И той те иска, знай го от мене, сгодил се, така ли стават тия работи! Аз го познавам най-добре, а нему, милия, сичко му личи по лицето. Нели го виждам и съм говорила с него за тебе. Мъчи се той, ходи из двора, по цели нощи не спи. Не е за народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен, там мъжете са силни, като има с кого да се борят и да надвиват. И яденето им е сладко, и сънят им е здрав, колкото и да са се вдали. Такива са те. Моят Лазе се мъчи. Душата му се мъчи. Верно е, обещал да се ожени за Божана. Ами защо не се радва? Никой не го накарал насила. Аз стоя нощем пред вратата му и се е пред очите ми. Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли. Ето защо се мъчи. Ти, като си чула за Божана, уплашила си се. Ами ние с Бенковци ни дарове сме разменили, ни нищо. Казал е само Лазе. А ти… бегаш. Не си знайш силата. Да те вижда по-често, нема да те забрави никога. Да знай, ще го чакаш, при тебе ще дойде. Не ще устои мъж на твоята хубост, Нио. Моят Лазе — заради баща ти, заради народните работи, заради людете. А ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде. Излизай по-често пред очите му.
— Той знай — промълви девойчето.
— Знай, но ти нищо не си му показала, с нищо не си го притеглила. Той само знай. Накарай и баща си да се преклони малко. Ти си му едничка. Да не върви се срещу моя Лазе. Баща ти е, кажи му като на мене: само Лазе и никой друг. Дожалело му за Божана — казал една дума и не иска да я върне. смразил се с баща ти — не иска да преклони глава. Народните работи — е, пък те двамата с баща ти да не се пречкат толкова. Ти виждаш какво можеш — опитай се. Не бегай, не се плаши. Наистина сине, нема по-голема сила от женската хубост.
Белият чорап и петте лъскави куки отдавна лежаха в скута на Ния. Очите й сияеха в надежда. Тя каза:
— Ще те послушам. Каквото ми кажеш.
— Идвай по-често у нас. Не си ни чужда, Катерина ти е първа другарка.
— Ще идвам.
— Кажи на баща си да знай за Лазе.
— Ще му кажа.
— После ти сама ще видиш какво ще стане и сама ще знайш какво да правиш по-нататък.
Ния се пресегна, сграбчи с две ръце ръката й, целуна я, притисна я на пламналото си лице в изблик на радост. С другата си ръка Султана погали тъмните й коси — лъскави, възтвърди, като сурова коприна.