Железният светилник

На другата сутрин в двора на Стояна Глаушев беше тихо. Султана се разпореждаше да се поразчистят къщата и дворът от снощната бъркотия. Още рано дойде да помага Стойна Нунева, усърдно шеташе и Кочовица, и Благуна с щерката си, и Катерина, та и разтъжената младоженка. Помагаха и Кочо, и Лазар, само Стоян отиде в църква, малко гузен от снощното си пиянство. Дойдоха люде да честитят едва след отпуск църква и вече всичко беше сложено пак в ред и в къщата, и по двора, домашните бяха успели да облекат празничните си дрехи. На обеда имаха само неколцина гости, обядваха набързо и много съжаляваше за това Стойна, която успя да седне на трапезата до Лазар и само блещеше очи в него, та дори забравяше да се храни, колкото и да беше лакома. Султана потискаше гнева си, като виждаше как се унася рошавата девойка по сина й — сватба беше и не биваше тъкмо сега да се кара на чуждата мома, която не умееше сама да се сдържа. Султана беше по-търпелива и към Стояна, макар все пак да намери случай да му каже насаме:

— Гледай довечера, като отидем у сватовете, да не станеш пак за резил като снощи. Не се наливай толкова с вино, не ти прилича.

Скоро след обеда започнаха отново да идват люде, особено жени — да разгледат рухото на младоженката. Стояновият братовчед седна край чешмата в двора и наду гайдата си. Сега къщата и дворът бързо се изпълниха със сватбари.

Лазар се остави да го повлече общата залисия. Тая нощ не спа повече от час или два, беше уморен, но не искаше да се застоява на едно място и все ходеше между людете — боеше се да остане сам. През цялата безсънна нощ той се бори с мислите си за Катерица и за самия себе. Нощното приключение на най-малката му сестра засегна чувството му за нравственост, за чест, за ред, честолюбието му и братската му ревност, боеше се за Катерина, за майка си, за цялото семейство, не знаеше дали да скрие пак лекомислената постъпка на девойката и докъде бе стигнала тя, как би могъл да я предпази или вече да я спасява. Заключението му беше едно и също:

Катерина би могла да се омъжи за резбаря, ако работата бе стигнала дотам. Тогава той се блъсваше в един и същ въпрос: ами мама? Но зад тая грижа за Катерина повече криеше тревогата си лично за себе си. Той обеща да се ожени за Божана, тя беше вече негова годеница знаеше, че ще бъде щастлив с нея, с това добро, кротко, умно и хубаво девойче. Решението му не дойде изеднаж, случайно или по прищявка. мислил бе често за Божана, обичаше я. Свързан беше и с Андрея, с цялото семейство — старата им дружба, общата им работа — и сега всичко, туй се затвърдяваше, узаконяваше, той ставаше член на това семейство, сред което винаги намираше обич и привързаност. Но дали бе изрекъл обещанието си пред Божана от все сърце, свободно? Не го ли изрече прибързано, — от жал към болната девойка, не беше ли някъде скрито в съзнанието си, убеден, че тя няма да живее още дълго, та; искаше да я утеши, да я зарадва в голямата й скръб и отчаяние? Знаеше колко много го обича тя, но неговата обич към нея стигаше само дотам: да я утеши, да я успокои в мъката й, в страха й, да й помогне и с най-голяма жертва от своя страна. Той вярваше, че тя наистина ще му бъде мила невеста, обичаше я, желаеше я, нежна и хубава, и все пак не беше това обич, която да изпълва сърцето догоре. Имаше едно кътче в неговото сърце. заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество. Не бе я виждал отдавна, а не можеше да я забрави. Той не можеше честно и почтено да се свърже с Божана, щом мислеше толкова много за друга девойка, за Ния, и тъкмо нея ли трябваше да мами, нея — Божана, — това чисто и доверчиво девойче, да я мами той, Лазар! Не, той не я измами снощи — от обич и жал към Божана в оня час бе забравил другата. Вярваше и сега, че ще я забрави, вярваше…