Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Ти добре го рече, чичко Стояне, твоят Лазар е малко аджамия. Нека ние с тебе да си поговорим, ето й Кочо е тука, и майка ми, а той да мълчи и да слуша. Каквото ние решим, това ще бъде. Даваме ви ние от сърце Божана за снаха. Така влиза Лазе като наш зет в къщата ни, а ние с мама го приемаме като наш син и брат во сичко. Каквото ни е оставил баща ми Климе Бенков, става и негово, а в работата ще бъдем двамата като братя, ще делим поравно, по братски. Ако иска Лазе, може да дойде да живее у нас след сватбата.
— Не — дигна ръка Стоян. — Не го давам аз моя Лазе домазет!
— Харно, харно, чичко Стояне. В дюкяна той ще бъде наравно с мене. Той знай какво имаме сега на ръка. Имаме още и две ниви и едно лозе, те ще бъдат наполовина негови, наполовина мои, а къщата, докато е жива мама, ще си бъде нейна. Така сме си говорили ние с мама.
Бенковица кимна с глава, но Стоян отново дигна ръка:
— Не! Сичко е на майка ти. Тя е стопанката тука. Каквото е оставил Климе Бенков, най-напред е нейно, а после ваше. Вие двамата ще работите, ще печелите.
— Мене нищо не ми требва, свате — продума Бенковица. — Само те, децата ми, да са добре.
— Е, тъй, тъй — съгласи се Стоян, — но те да не делят така, докато ние, старите, сме още живи. Да се знай кой е пръв и кой иде след него. — Изеднаж той се раздвижи, стана прав, понамести феса на голямата си глава: — Така, думата ни дума. Вдругиден, на моето име, ще направим годеж, ще разменим дарове. А хаирлия да е! Ела сега, сватче, да се целунем — протегна ръце Стоян към Андрея Бенков.
Станаха всички да се разцелуват като нови роднини.
— Мамо — чу се отвън гласът на Божана. Бенковица излезе. Вън тя се уплаши от изгледа на щерка си. Божана бе побеляла като вар. Тя махна на майка си — в полумрака на вътрешната стая ръката й просветна като бял пламък — и я отведе в най-отдалечения ъгъл.
— Не, мамо, не! — улови се с две ръце девойчето за майка си и трепереше, люлееше се цяло. — Бех тръгнала с таблата да почерпя и сичко чух зад вратата, нели за мене приказвахте… Не искам годеж, мамо!
— Защо, чедо! Ами ти требва да се радваш! Ти за Лазе, нели го искаш… И той сам ти каза, когато беше болна, сега, какво, ще направим годеж и после — сватба.
— Мамо, мамо… — простена Божана, отпусна глава на майчините си гърди. — Аз не съм здрава, ти знаеш, майчице.
— Как да не си здрава — отвърна Бенковица, но бледото й лице побледня още повече, посивя в здрача, но все пак тя продължи: — Здрава си, чедо. Ходиш си, работиш. С време, кога се омъжиш, ще закрепнеш още повеке. Така става с нас, жените.
Тя не можеше да признае пред детето си своя грозен страх от болестта на Климе Бенков, мъчителния страх за здравето на децата й, който дълбаеше години наред, ден и нощ, сърцето й, мозъка й, при най-лекото им заболяване, като ги виждаше двамата така слабички, нежни. Сетне дойде разболяването на Божана с всички признаци на бащината й болест — о, майчина мъка, да вижда детето си осъдено на смърт, а може би и другото. Божана бързо се съвзе, от близу един месец изглеждаше съвсем здрава, върнаха се и надеждите на Бенковица — да се бори по-лесно с вечния си страх. Ето сега — какъв щастлив случай с Лазе… Радостта крепи и лекува. Бенковица и наистина вярваше, че женитбата, която променя от корен живота на жената, може да промени, да обърне и кръв, и всички сили в тялото на щерка й.
— Майко, нели казваш, че съм умна… Аз не мога тъй за Лазе. Много ми е мил. Ами ако се разболея пак, ами ако умра… Защо да го почерня… Боже — изхлипа Божана без сълзи, — може и да му предам болестта. Мамо, не се плаши, требва да ти кажа всичко. Никога не сме си приказвали за това, а сега требва. Знам от какво умре татко. И аз повръщах кръв. Не се плаши, мамо, не ме притискай така, може би всичко ще мине, аз наистина сега съм добре. Но — отдръпна се тя от майка си и стискаше в малките си студени ръце загрубялата й ръка — да не бързаме. Аз и така съм радостна. Да почакаме още една година. Да си знаем, но без годеж и веселби, да не разгласяваме.
Бенковица стоеше мълчалива. Божана продължи:
— Иди, иди повикай Лазе. Аз ще му кажа.
— Какво ще му кажеш? — продума Бенковица колебливо. — Иди, иди, мамо. Лазар излезе от стаята и се приближи, следван от Бенковица. Божана събра всичките си сили и каза спокойно, но твърдо: