Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Като излезе на двора и вече сватбарите се отправиха към широко разтворената порта, на път за църквата, Лазар се огледа, отговаряше разсеяно на тия, които го заговаряха, и търсеше с очи Ния. Най-сетне я съгледа — и тя също търсеше с поглед из пъстрата тълпа, въртеше очи, бързо, неспокойно. До нея стоеше старата й леля, нещо й говореше тихо, но живо, припряно, като да й се караше, а Ния едва ли я чуваше. Сетне тя тръгна с леля си и Лазар вече не я видя…
На излизане от църквата след венчавката. докато сватбарите още не бяха се подредили да вървят към зетьовата къща — първо мъжете и след тях жените, както ставаше винаги, — Катерица, нетърпелива и обладана от желание да улесни и засили връзката между брата си и Ния, издебна го и го придръпна настрана:
— Виде ли Ния? Нарочно дошла, макар неканена. Избегала от къщи, баща й не я пускал. Той не я пуска у нас. Дошла само да те види. Сватба е, нема да се забележи. Леле, Лазе, да знайш колко много те иска! И каква е хубава като царица между сички моми. Лазе, само да кажеш, че и ти я искаш, тя е готова да побегне по тебе, ако баща и не се съгласи да ти я даде.
— Не ми говори за това — опита се да я отклони Лазар, но после някак против волята си додаде: — Ти така мислиш.
— Не, Лазе — повиши неусетно глас Катерица. — Не не, като пред изповедник, сичко ми каза, колкото и да е мълчалива. Тя…
— Нели знайш аз съм веке сгоден за Божана — прекъсна я Лазар. — Върви сега там, при жените. Сама остана тука…
— Ама, Лазе — улови го тя за ръката и шепнеше в ухото му, приподигайки се на пръсти: — Ти снощи с Божана… от жал и… Божана е толкова болна.
— Аз обещах да се оженя за Божана. Можеш да кажеш на Ния, ако… Но върви, върви, само ти си тука, между мъжете. Върви — побутна я той.
Навел глава, заслушан в себе си, той си мислеше:
„Това е, което мога и требва да отговоря: аз обещах. Ако ще… ако ще, цел казан огън и катран да ври в мене.“ И той пак дигна глава, с твърд поглед, а лицето му беше побледняло, като слана да го бе попарила.
III
Тая година първият сняг падна много по-рано, далеч преди Божик, и опитни люде предсказваха, че зимата ще бъде дълга и люта. Поуплаши се народът, но и нямаше защо да се плаши толкова — годината беше добра откъм родитба и плод, а колко му трябва на човека да преживее: да има залък хляб и малко огнец, а друго и не му трябва толкова, може и без него. То се знае — добре е да има какво да дигнеш поне с върха на дървената лъжица, да залъжеш сухия залък, но като няма — няма или колкото има — толкова. Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото може да живее. Пък и греховно е да живееш в излишество и да си угаждаш прекалено, колкото иначе да е стръвно и ненаситно човешкото черво.
Но людете по Арнаутлука се бяха уплашили повече. Там земята е суха и безплодна, планина и камък, та като се случи лошо време, людете се боят да не останат без залък хляб, без троха качамак и дават чисто злато за преспанска или вардарска пшеница — всяко зърно налято, изпечено и тежко като дренка. Като се заприказва, че иде тежка зима и падна първият сняг, Андрея Бенков и всички житари в Преспа получиха вест от битолските търговци да пращат там, колкото имат жито, царевка и каквато имат храна, че оттам, от Битоля, тръгваха керваните за Корча, за Елбасан и по целия Арнаутлук. Цените бяха добри. Андрея и Лазар изпратиха за Битоля последните натоварени коли, слугата и циганите хамали, които товариха дни наред, преметоха изпразнените хамбари — да бъдат готови за догодина. Сетне и сам Андрея замина за Битоля, бави се там няколко дни и се върна развеселен:
— Сладко нещо е търговията, Лазе, като се случи добър късмет. А като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.
— Сека работа е сладка, щом носи плод и сполука. Попитай баща ми — усмихна се Лазар, — той песен ще ти запей за чуковете си.
— В търговията човек требва да има смелост. И здраво око. Ти имаш смелост, Лазе. Аз се плаша повеке и не хващам работата нашироко.
Те седяха сами в преградения ъгъл на широкия дюкян, край мангал с разгорени дървени въглища, от който едвам-едвам полъхваше топлинка. Беше на два дни след Свети Спиридон чудотворец, времето беше кишаво и влагата лепнеше като студена мокра кърпа по ръцете, по лицата и разголените шии. Първият ранен сняг отдавна бе се дигнал, стоеше само по планините разпокъсано, надупчено от върхове и канари бяло покривало, но от няколко дни небето пак се сключи над Преспа, увисна като препълнена цедилка, цяло в един тежък, сивобелез-никав снежен облак между планините. Тая сутрин прехвърчаха снежинки, появяваха се като че ли от въздуха, премятаха се и бързо чезнеха в рядката кал по лъсналия калдъръм. По улиците се мяркаха редки минувачи, всички се бяха прибрали край тлеещите мангали по дюкяните. само откъм чаршията на казанджиите и железарите се дочуваше един общ звук, металически звънък, и през него като едър летен дъжд се чуваха припрените удари на широкочелите чукове откъм папукчийската чаршия, която беше по-близу. В тия чаршии сега, преди Божик, кипеше работа. Двамата приятели мълчаливо грееха някое време ръце на покритата с бяла пепел купчинка жар, от цигарата, между пожълтелите пръсти на Андрея се точеше и къдреше синя лента пушък. Той смукна няколко пъти с проточени устни, сложи цигарата на крайчеца на пръстения мангал и посегна към малкия сандък край стената, дето бяха тефтерите и се събираха парите от всекидневната продажба. От струнената торба извади големия и малкия тефтер, пиринчения дивит. Като си плюнчеше пръстите, той каза: