Железният светилник

— Тая година свършихме рано… Не помня толкова рано да е свършвал и татко ми, бог да го прости. Продавали сме чак до ново, а сега зърно не остана. Ето сега, Лазе, да видиш, що сме дали, що сме взели… — И той поднесе, както бе го разтворил, големия тефтер към Лазара. Но Лазар махна с ръка:

— Какво ще гледам. Какво ще гледам тефтерите, добре ги редиш, като баш кятинин.

— Не… само да знайш, да видиш как е вървело… Лазар поклати глава с присвити вежди — досещаше се накъде ще избие работата. Андрея продължи с предпазлива стеснителност:

— Ти знайш какво купихме и как продадохме, тука сичко е записано, кирии, хамали, сичко… Остават ни чиста печалба деветдесет и седем лири и неколко гроша.

Той остави върху сандъчето разтворения тефтер, по бялото му лице се появи бледа руменина. Сетне се разбърза, извади от пазвата си малка платнена кесийка, изсипа върху протърканата черга на миндерчето, дето седяха двамата, купчинка златни монети, някак зад мангала, та да не може да види човек отвън, откъм улицата.

— Тука са сичките. Половината са твои, половината са мои. Преброй си четирийсет и осем лири и половина, Лазе. Останалите неколко гроша…

Лазар се дръпна малко и го гледаше с присвити очи, хитро засмени:

— Ти наистина ортак ме правиш, а?

— Братски работихме, Лазе, братски ще делим. Лазар стоя още една минутка тъй, като да се боеше да не го улови някой за шията, очите му престанаха да се смеят, сетне се наведе, преброи петнайсет лири и ги дръпна към себе си.

— Вземам петнайсет лири. Прибери си другите. Мене и тия ми са много. Да бех при баща си, немаше да изкарам толкова пари и цела година да бех чукал там. Татко ще се зарадва, като му дам сега десет лири от тия… Нели ме храни! Другите пет лири ще задържа за себе си, нели съм търговец, а? Да тропа и моята кесия.