Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Мама ще дойде за тетка ти, но повеке май тебе иска Да види, с тебе да си поговори.
Ния кимна мълчаливо. През кадифено меката, топла мургавина на лицето й изби руменина и Катерина не се сдържа — притисна жадно устни върху бузата й, вдъхвайки с разширени ноздри сладостното ухание на това младо красиво лице. Ния я гледаше и като че ли не я виждаше. Тъмният й поглед тежеше от мисъл и тъга, но тя не искаше да издаде с дума вълнението си сега, когато майката на Лазара сама я търсеше, и каквато беше Султана Глаушевица, нямаше да дойде за празни думи и разговори.
IV
Султана се поприбра, попристегна се с по-ново, с по-здраво, превърза се с нова бечка шамия с ресни — не беше празник и не беше кой знай колко далеко, но не биваше да се влиза в двора на чорбаджи Аврама как да е. Когато идваше преди по-често, чорбаджийската щерка я виждаше всякак вкъщи — и боса, и с по-вехто, — но сега беше друго, пък можеше да се случи и чорбаджията да я завари в къщата си.
Тоя ден беше доста студено, духаше лют, остър ветрец, замръзналият сняг хруптеше и скърцаше, улицата беше пуста надолу и Султана се зарадва, че никой не я срещна, никой не я видя, когато влезе в портата на чорбаджи Аврама. А тук още от портата се виждаше, че я очакваха. Пътеката през двора, чак до къщата отсреща, беше грижливо пометена от сухия нов снежец, който попръскваше тая сутрин. Преди още да стигне Султана до чешмата — обкована по ръбовете на мраморното корито и чак до пиринчения чучур с прозрачни, сребристосинкави ледени витки и висулки, — горе на чардака се показа Ния. Султана уж разглеждаше чешмата, а Ния се спусна по широката дървена стълба и се показа долу, в трема:
— Повели, стрино Султано.
Ния беше облечена в дълъг надиплен фъстан, още нощ на широки по четири пръста ивици кафяво и медено, а между тях — зелена чертичка, колкото гайтан, в салта, марка от тъмнозелено кадифе с бели, пухкави кожи по краищата, около шията. Султана забеляза, че Ния беше поотслабнала, побледняла или може би снегът по двора озаряваше с белия си студен сяй смуглото й лице, но очите й изглеждаха съвсем черни, бляскави, каквито са. бяха малко примижали, като че ли тя нарочно присвиваше клепки с дългите мигли. Девойката пристъпи, целуна ръка на гостенката и Султана усети в закоравялата си премръзнала длан меката и топла ръчица.
— Дойдох да видя тетка ти, казаха ми била нещо немощна… Ех, стари сме веке ние с нея.
Излезе на чардака да я посрещне и лелята, облечена в два кюрка, по-широка, отколкото висока, и захленчи както винаги:
— Не ме бива, Султано… Тия пусти нозе… Влязоха в добре затоплена стая с огнище, а в средата — лъснат меден мангал с цял куп жар, проблясваща ярко през тънка мрежица бяла пепел. Хубав килим „походи-поседи“ покриваше половината под, а по другата половина, към огнището, бяха наслагали ястъци, постлани с дебели меки ямболии, и край стените — пъстри, тъкани възглавници. Поканиха гостенката да седне там горе. Ния премести по-близу до нея мангала. Докато двете стари жени побъбриха и се пооплакаха, Ния донесе топла подсладена ракия и кафе. После лелята се разшава, запухтя, трябвало да погледне в мутвака гозбата за обед, излезе и като че ли стаята се изпразни. Ния присви нозе върху пухкавата ямболия срещу Султана, с бял вълнен чорап в ръце — да поплете, неприлично беше да седи без работа делничен ден.
— За татко ти ли? — попита Султана.
— За татко. Плета му ги за Божик. Той се бели чорапи носи.
Султана я гледаше и обмисляше как да започне разговора за най-важното, за което бе дошла. Ния чакаше и се виждаше, че бе наредила да останат сами. Очите на Султана се радваха на хубавата и спретната девойка и мисълта й неусетно отиде на друга страна. Тя, хаджи Серафимовата внука, някога бе се виждала в най-смелите си момински мечти ето досъщ такава, като Ния, хубава, млада, горда и свободна. Родила се бе в коприна и злато, да не познае никога ни грижа, ни яд, ни страх, щастливо, галено чедо на стар, богат род, живеяла би като царкиня — та девойката идва на света само за радост, за хубост, за обич. Тя е светлина в къщата, буди нежност в сърцето и чисти мисли, спира на устата грубата дума. За такова щастие бе мечтала Султана — да бъде жива радост между своите, желана и обичана. А какво стана с нея, като осиротя още невръстно дете… Живот човешки! Може би защото изгоря в мъка и неволя младостта й, та и после, когато се родиха децата й, къщата й се изпълни с люде, млади и весели, съживи се тая запустяла къща, влезе в нея благодат, тя и тогава не преживя нито една своя радост с пълно, цяло сърце. Може би сега да влезе това девойче в дома й, като невеста на най-любимия от децата й, ще се зарадва и тя на своята оплакана и непрежалена младост.