Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Нямаше какво повече да си кажат. Ния изпрати Султана чак до портата.
V
Тоя Божик Стоян Глаушев за пръв път облече дълъг кюрк от тъмносиньо сукно. Радваше се като дете на тая дреха, която носеха само по-заможните люде и чорбаджиите. Като го накара Султана да облече такъв кюрк, й искаше тя да заличи всяка следа от селския му произход, макар Стоян и под кюрка да си остана такъв, какъвто си беше създаден. Иначе той не би се радвал така невъздържано на новата си градска дреха.
На първия ден на Божик църквата пусна, както винаги на тоя ден, рано, още в зори. Стоян и двамата му синове се прибраха вкъщи и докато чакаха да бъде сложен божикният обед, поднесоха им жените печени врабчета крехки месца — да се облажат за пръв път след дългите пости. Скоро жените сложиха и обеда — днес рано се обяд ваше, от нетърпение след дългите божикни пости, а трябваше мъжете да посетят тоя ден всички роднини и по-близки приятели, дори и по-старите калфи от дюкяна, както беше по стар обичай. Весел и шумен, Стоян седна да обядва с новия си кюрк и едвам го накараха да го съблече.
След обеда Стоян Глаушев отново поведе синовете си и влязоха най-напред у Бенкови насреща. Първа излезе да ги посрещне Божана, още на чардака.
— Ха за много години — викна Стоян. — Ама чакай, ти днеска си и именница. Хайде честито име, да ти е вечно! Аз пък на третия ден ще посрещам. Ние, Стояновците, сме последни. Е — пошегува се той с гръмлив глас, със зачервено лице от празнична радост, — то се знай, нели сме повекето селски люде!
Гостите се изуха пред вратата и влязоха вътре по чорапи, а Божана остана вън да подреди чифт по чифт обувките им. Тя задържа за минутка в ръката си новите калеври на Лазара — да им се порадва, — и те, обувките му, й бяха мили. Сетне побърза вътре — да почерпи гостите, че божикните гости не се бавят много. Влезе в гостната и се спря до вратата, докато продължаваха поздравленията и благословиите между гостите и домакините, докато се питаха и разпитваха за времето, за ранния обед — дали им се усладил, такъв тучен и обилен, след дългите пости. Божана не се решаваше да погледне Лазара в присъствието на баща му и брат му, но с цялото си същество чувствуваше неговата близост. Тя бе се съвзела от болестта и развълнувана от тая радостна среща, изглеждаше още по-бодра, лека руменина бе се появила на бледото й личице, сините й очи се смееха и стоеше там, до вратата, с разкошната тежка корона от златисти коси на главата си, цяла в бледосиня коприна, с широк, надиплен до земята малакоф без обръчи, нашарен със сребристобели божури и листа. Стоян се загледа в нея с полуотворена уста, като че ли за първи път я виждаше — красиво видение от небесна синева и слънчеви лъчи, още по-ярко, по-блестящо върху фона на потъмнелите резби и шарки по вратата зад нея. Той изеднаж викна:
— Ама кога ще ни дадете вие нашата снаха да си я заведем у нас? Още ли ще чакаме.
Божана се обърна и тихо излезе вън, след нея остана тъмният гръб на старата врата. Андрея свенливо се усмихваше, а Бенковица, майката, каза:
— Ех, ще ви я дадем кога да е, щом веке е дадена дума.
— Дадена дума — загърмя пак Стоян нетърпеливо, — може те да си дали дума, ама ние, старите, баща, майки, не сме си дали дума, и тъй, да се чуе и разбере от сички. Ами хайде днеска — днеска, да речем, не може, първия ден, но утре или още по-добре вдругиден, на моя имен ден, да направим годеж, та целият град да чуе и да знай.
— Бива, защо не — отвърна Бенковица.
— Бива. Не бива, ами да бъде! Снаха искам аз, една имам, още една искам. Да турим оглавник и на тоя ат — тупна той Лазара по гърба, — че макар да е толкова умен, целият град го знай и познава, ама е се още аджамия, още мисли, че каквото лети, се се яде, а друго е, като се ожени човек и завъди челяд. Хайде, щом бива — да бъде! Стройници нема да ви пращаме, те, младите, сами си направили строя, а ето го моя син, виждате го, знайте го. кажи сега ти, Бенковице, и ти, Андрея, щом го нема баща й, бог да го прости, кажете да ви чуя аз, баща му, пък утре или вдругиден ще вдигнем годеж.
Стоян беше много тържествен, важен, а беше и смешен, като искаше сега да сгодява сина си, като че ли Лазар беше някое недозряло момче, а той, баща му, редеше живота му. Така беше смешен Стоян Глаушев и с новия си чорбаджийски кюрк — весел, несдържан в радостта си, със зачервено младежко лице въпреки прошарените вече мустаки, грубоват, все още селски човек, а бе навлякъл такава тежка дреха, дълга, от лъскаво сукно, с кожи. Но никой не би му се присмял — радостно се усмихваха срещу него Бенковица и Андрея, радостно се усмихваха и синовете му на високия му глас и бащинската му, важна разпоредителност, а и той се усмихваше сам на себе си, най-вече на новия си кюрк. Какво искаше! да чуе той сега от майката и брата на бъдещата снаха? Най-напред думата им, както беше ред, открито и ясно, сетне и сам не знаеше какво искаше да чуе, но нали такъв беше редът — годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде. Беиковица и синът й се спогледаха с бърз поглед и Андрея каза: