Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Те двамата нямаха минало на аскети-отшелници. Безгрижно бяха крачили по житейския си път, който по необясним начин ги бе довел до нея. Бяха преживели дни и нощи, които жени като нея не познаваха. За Дик поне нямаше никакво съмнение — сама бе чула да говорят за миналото му. Преди да стигне до нея, имал много други жени, когато скитал из света да търси приключения. Мъжете си остават мъже. А те двамата бяха истински мъже. Обзе я ревност към ония неизвестни жени, които те бяха познавали, и сърцето й стана по-безмилостно. „Те късат цветята на радостта, където ги срещнат из своя път“, спомни си тя стиховете на Киплинг.
Съжаление? Защо трябваше да ги съжалява повече, отколкото те нея? Станалото беше тъй значително, тъй естествено, че нямаше място за съжаление. И тримата участваха в една голяма игра. Не можеха и тримата да спечелят. Увлече се в сравнението и се запита какъв ще бъде краят от играта. Винаги беше избягвала тази мисъл, но изпитата чаша с уиски й вдъхваше смелост. И тя почувствува, че ги очаква неумолима съдба, за сега смътна и неопределена, но ужасна.
Върна я към действителността ръката на Дик, която описа движение, сякаш да сграбчи нещо в празното пространство пред очите й.
— Привидения? — подразни я той, когато тя обърна очи към него.
Очите му се усмихваха, но в тях тя видя нещо, което въпреки волята й я накара да сведе поглед. Той беше разбрал всичко. В това нямаше никакво съмнение. Сега тя бе, сигурна, че той знае. Това прочете тя в очите му и затова сведе поглед.
— „Синтия, Синтия, отдал се бях на мисли…“ — весело запя тя. Той поде прекъснатия разговор, а тя отпи от преполовената му чаша.
„Каквото и да стане, каза си тя, не ще се откажа от играта.“ Това беше безумна игра, но игра на живот — тя чувствуваше, че наистина живее. Никога по-рано не бе живяла така. Струваше си да продължи, каквато и да беше неизбежната разплата накрая. Любов? Обичала ли е някога Дик с тая любов, на която сега се чувствуваше способна? През всички тия години не беше ли вземала нежната привързаност за любов? Очите й нежно се спряха на Греъм и тя призна пред себе си, че той я бе увлякъл тъй, както Дик никога не бе могъл да я увлече.
Несвикнала на силни питиета, тя усети, че ударите на сърцето й бяха зачестили. Дик, който от време на време я поглеждаше разсеяно, виждаше всичко и разбираше защо се бе оживила, защо са зачервени страните и устните й.
Постепенно думите на Дик ставаха по-оскъдни, разговорът за свръхчовеците замираше, фактите бяха вече изяснени. Накрая, като погледна часовника си, той се изправи, протегна ръце в прозявка и заяви:
— „Време да се спи, тлее огъня в шатрата. Бледоликия човек клюма, главата му тежи от сън.“ Последна чаша преди лягане, Евън?
Греъм кимна утвърдително. И двамата чувстваха нужда от още малко алкохол, за да могат да заспят.
— А на нашата спиртосана дама — още малко преди лягане? — обърна се Дик към Паола.
Тя обаче отказа и се залови да събира нотите, докато мъжете се погрижиха за чашите си.
Греъм й помогна да затвори рояла, а Дик ги чакаше на вратата, така че, когато излизаха, той бе десетина крачки пред тях. Пътем по указание на Паола Греъм гасеше лампите в преддверията. Дик се спря там, където трябваше да се разделят: оставаше да пожелаят на Греъм лека нощ и той да поеме към стаята си на кулата.
Греъм угаси последната светлина.
— Ах, глупчо такъв, кой ви каза да угасите и нея — чу Дик гласа на Паола, — оставяме я да свети цяла нощ.
Дик не чу повече нищо, но в тъмнината усети как кръвта бие в слепите му очи. Проклинаше спомена за някогашните прегръдки в тъмното, защото сега добре знаеше какво се случи в краткия миг, преди да светне лампата. Нема смелост да ги погледне в лицето, когато се доближиха. Не искаше да види откритите очи на Паола, сведени надолу, и се залови да пали цигара, като си блъскаше главата по какъв начин да им каже непринудено и естествено лека нощ.
— Как върви книгата? До коя глава стигнахте? — извика той подир Греъм, който се отдалечаваше, докато Паола завираше ръката си в неговата.
Хванала Дик за ръка, тя подскачаше със ситни крачки и бърбореше, подражавайки на малко момиченце, уловило се за възрастен, а той с горчивина се питаше каква ли хитрина е намислила, за да избегне и този път целувката за лека нощ.
Стигнаха до онова място, където всеки трябваше да поеме към стаята си, а очевидно тя нищо не бе успяла да намисли. Все още заловена за ръката му, тя продължаваше да бърбори и така стигна с него до работния му кабинет. Тук той се отказа да изчаква повече — не му достигна смелост, за да види как ще разиграе тя хода си.