Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Тя задържаше нетърпеливата ръка, долепена до страната й, а сетне разсеяно се загледа в нея с изражението на човек, който мисли за други, обърна я и нежно я целуна по дланта. Миг след това тя се видя изправена и в прегръдките му.
— Ето, виждате ли — каза тя с укор, като се отскубваше от него.
— Защо ми говорите всички тия неща за Дик? — запита я при друг случай Греъм, когато се разхождаха яхнали редом. — За да ме държите на разстояние? За да се браните от мен?
Паола кимна, но бързо добави:
— Не, не е съвсем така. Знаете, че не искам да бъдете на разстояние от мен… Не искам да сте далеч. Казвам всичко това, защото мисълта за Дик не излиза от главата ми. Давате ли си сметка, че дванадесет години е изпълвал мислите ми. Казвам това… навярно защото го мисля. Представете си какво положение се създаде! Както бракониер прекрачва забранената граница, така и вие навлязохте в едно съвършено семейство.
— Знам това — отговори той. — И тази роля никак не ми се нрави. Аз искам да отпътуваме двамата, но вие настоявате да стоя тук и да се държа като бракониер. Да се държа иначе, не бих могъл. Мъча се да не мисля за вас, да отклоня мислите си в друга посока. Тази сутрин написах половин глава от книгата, но знам, че нищо не струва и ще трябва да я преработя. Защото не мога да откъсна мислите си от вас. Нима мога да ви забравя и да се задълбоча в етнологията на Южна Америка? А щом пристъпя към вас, ръцете ми неволно се разтварят за прегръдка и откровено казано, това не ви е неприятно, не можете да го отречете.
Преди да пусне коня в галоп, Паола хвана по-здраво юздите и с лукава усмивка подхвърли:
— Не, не ми е неприятно, ах, бракониер такъв.
Паола се предаваше и се бореше в едно и също време.
— Обичам мъжа си — никога не забравяйте това — предупреждаваше тя Греъм, а миг след това се озоваваше в прегръдките му.
— Слава Богу, веднъж поне останахме само тримата — възкликна Паола, като хвана Дик и Греъм за ръце и ги поведе към любимия широк диван на Дик в големия салон. — Елате, нека поседнем на земята — ще си разказваме печални предания за загинали царе. Заповядайте, милорди и знатни джентълмени. Ще говорим за Армагедон и деня, в който слънцето ще залезе във вечната нощ.
Тя беше във весело настроение и Дик изненадан я видя да пали цигара. На пръсти можеше да изброи колко цигари е изпушила през дванадесетте години, откакто бяха женени. Случваше се да запали цигара само за компания на някоя гостенка-пушачка. По-късно, когато той приготвяше уиски със сода за себе си и Греъм, тя отново го изненада: замоли го да налее и на нея „поне половин чаша“. — Това е шотландско уиски — предупреди я той.
— О, съвсем малко, само на дъното — настоя тя — и тогава ще бъдем трима добри приятели и ще си поприказваме за света. А като се наприказваме, ще ви изпея песента на валкириите.
Тя участваше в разговора повече от друг път и се стремеше да накара Дик да прояви бляскавите си качества на събеседник. Дик схвана това, но отстъпи на желанието й и увлекателно заговори за русокосите свръхчовеци.
„Иска да го накара да се състезава с мен“ — помисли си Греъм.
Но Паола съвсем не мислеше да стори това; приятно й беше да наблюдава двамата привлекателни и силни мъже, които й принадлежаха. „Те говорят за лов на едър дивеч — помисли си тя за момент, — но случвало ли се е някога една малка жена да хване такъв едър лов като тях двамата?“
Тя седеше на дивана, кръстосала крака. Достатъчно беше да извърне малко глава, за да види Греъм, разположил се удобно в дълбокото кресло, или Дик, изтегнат на възглавниците, подпрял глава с лакът. И докато те говореха, очите й се спираха ту на единия, ту на другия. Те разговаряха за борбата с живота — разсъждаваха със студената, желязна логика на реалисти. Постепенно техният начин на мислене се предаде и на нея: тя вече можеше да гледа Дик спокойно, хладнокръвно, без да чувствува онова съжаление към него, което от дни наред й тежеше на сърцето.
Тя се гордееше с него, разбираше, че всяка жена би се гордяла с такъв привлекателен мъж. Вече не го съжаляваше. Те бяха прави. Всичко беше игра. В надбягването печелеше по-бързият, в борбата — по-силният. А те се бяха надбягвали, бяха се борили. Защо не и тя? Продължаваше да ги гледа и този въпрос изпъкваше пред нея все по-настойчиво.