Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Както слушах тези празни приказки, сложих пред себе си на масата две-три стари мои писма — до Брежнев и до „Правда“. Белите листове с неизвестен машинописен текст кротуваха на кафявата маса, но ужасно развълнуваха Марков, който седеше от отсрещната страна. Сигурно беше си помислил, че съм приготвил някоя нова бомба, че ей сега ще я прочета на глас, и нетърпението не му даваше сили да дочака удара: той трябваше да ги прочете! Нарушавайки целия приличен тон на разговора, той си източваше врата и си извърташе очите.

Дойде Соболев — и Марков започна така: на конгреса било невъзможно да разгледат писмото ми, конгресът си имал „своя напрегната програма“. За съжаление писмото станало факт не от вътрешно, а от международно значение и засяга интересите на нашата държава. Трябва да разнищим въпросите и да намерим изход. (Малко по малко това ще се превърне в главна мелодия: как заедно да намерим изход от положението? помогнете ни да намерим изход!)

Изказа се кратко и ме погледна притеснено. Със същия светски тон, с който си говорехме за къщата на Ростови, аз се осведомих няма ли да им е интересно „да научат историята на това писмо“. Излезе, че — да, много ще им е интересно. Тогава надълго и нашироко започнах да им разказвам историята на всички клевети по мой адрес и как съм възразявал, и как съм изпращал ей тия писма (размахвам ги, на Марков му поолекна). После се случи нападението, което ми струваше романа и архива…

Мурджоподобният Соболев: — Какво нападение?

Аз (любезно): — …на Държавна сигурност.

След това — няколкото ми жалби до ЦК, и всичките оставени без отговор. След това — началото на „тайното издаване“ на моите книги, всички условия за плагиат. А клеветата непрекъснато се разширява. (Патетично): Към кого още да се обръщам? Ами че към върховния орган на нашия съюз — към конгреса! Незаконно ли е това? (Марков и Воронков едновременно: напълно законно е. Сартаков и Соболев се цупят.) Конгресът беше насрочен за юни 1966-а, аз подготвях писмото (лъжа, още не беше ми хрумнало). Но конгресът, както е известно на присъстващите, бе отложен за декември (кимат). Ами сега? Тогава реших да се обърна непосредствено към Леонид Илич Брежнев. Там вече говорех и за положението на писателя в нашето общество, и как е можело да бъде спрян навреме култът към Сталин. И това писмо остана без отговор. (Те помежду си бързо, сякаш са се наговорили, като актьори в добре изрепетирана масовка: „Леонид Илич не го е получил… Не го е получил Леонид Илич!… Леонид Илич, разбира се, не го е получил!…“) Зачаках декември, за да пиша до конгреса. (Лъжа, заминах за Скривалището да дописвам „Архипелага“.) Но конгресът пак бе отложен — за май. (Кимат.) Добре! Зачаках май. Ако бяхте го отложили още веднъж — още щях да чакам. (Сигурно вътрешно са съжалили — защо не са го поотложили още?)