Тъмната кула

ОСЕМ

Школата представляваше обширно помещение, разположено в сърцето на „Дамли“. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия и се издигаха на триетажна височина до стъкления таван, благодарение на който добиваните с толкова усилия слънчеви лъчи проникваха вътре. На балкона срещу вратата, през която влязоха Прентис и о’ Тего, имаше необичайна групичка, състояща се от тахийн с гарванова глава на име Джакли, кан-той техник на име Конрой и двама човешки стражи, за чиито имена Пимли не можеше да се сети веднага. Четиримата вършеха добре работата си като колектив, но никой не очакваше да се сближат дотолкова, че да прекарват времето си заедно извън дежурствата. Балконът ни най-малко не спомагаше за каквото и да е сближаване — нито помежду им, нито пък с Разрушителите долу. Пимли (както и Финли о’ Тего) беше изтъквал стотици пъти пред персонала, че поверениците им не са животни в зоопарк или екзотични рибки в аквариум. През всичките тези години Господарят на „Алгул Сиенто“ беше лоботомирал само един от подчинените си — човешки страж и изключителен идиот на име Дейвид Бърк, който бе замервал Разрушителите с черупки от фъстъци. Когато Бърк бе разбрал, че намеренията на Девар-лорда да го превърне в още по-голям идиот чрез унищожаването на предните му мозъчни дялове са абсолютно сериозни, той се помоли за втори шанс с обещанието, че никога вече няма да направи нещо толкова глупаво и недостойно. Пимли обаче остана глух за молбите му. Бе съзрял възможността да даде пример, който щеше да служи за назидание в течение на години (а може би и на десетилетия), и искаше да се възползва от нея. Сега абсолютният идиот Дейвид Бърк се разхождаше насам-натам из Парка с отворена уста и изумен взор — „почти знам кои съм аз, почти си спомням_ какво направих, за да свърша така“_, сякаш казваха очите му. Той бе жива илюстрация на това, което не трябваше да се прави в присъствието на работещи Разрушители. Обаче нямаше правило, което да забранява на персонала да идва тук, и всички се отбиваха от време на време.

Защото беше много приятно.

Говоренето например ставаше излишно. Това, което Разрушителите наричаха „добромисъл“, се просмукваше в теб, докато вървиш по коридора към просторната зала, без значение от коя страна идваш или с кой асансьор си дошъл, а когато прекрачиш прага и се озовеш вътре, то разцъфваше в главата ти, отваряйки всичките ти възприятия. Олдъс Хъксли41, помисли си Пимли, направо щеше да пощурее тук. Понякога човек усещаше как подметките му се отлепят от пода и го издигат на няколко сантиметра от земята, а съдържанието на джобовете му полита нагоре и застива във въздуха. Проблеми, които преди ти изглеждаха адски заплетени, изведнъж се разрешаваха в секундата, в която насочиш мислите си към тях. Ако си забравил нещо — било то срещата в пет часа или средното име на девера си, — това бе мястото, където да си го спомниш. И дори да осъзнаваш, че онова, което си забравил, всъщност е много важно, изобщо не се чувстваш притеснен. Всички напускаха балконите с усмивки на лицата си, дори и да идваха в най-ужасно настроение (мрачните настроения бяха прекрасен повод да посетиш балкона). Сякаш някакъв незнаен райски газ, невидим за окото и неуловим дори за най-прецизната телеметрия, се издигаше от Разрушителите към балконите над тях.