Елфите на Шанара

Дузини отровни стрели от стреломета стърчаха от тялото му. Той беше поел цялата тежест на атаката.

— Орин — шепнеше кралицата, а очите му се извъртаха до крайност, за да я открият. — Всичко е наред. Ние всички сме тук.

Вдигна взор, срещна очите на Рен и те се втренчиха една в друга, безпомощни и невярващи.

— Бухале — заговори тихо Рен, протягайки ръка, за да докосне лицето му.

Орин Страйът дишаше учестено.

— Аз не мога…да усетя нищо — изпъшка той. После дишането му изобщо спря и той умря.

Тази нощ Рен изобщо не спа. Не знаеше дали някой от останалите е спал, а и нямаше начин да узнае, защото странеше от тях. Тя седеше сама с Фавн, свит в скута й, в подножието на един кедър с груби клони и ствол, обрасъл с мъх и пълзящи растения, и се взираше в тресавището. Намираха се на по-малко от сто ярда от мястото на нападението, свити ниско долу в мъглата и нощта, заобиколени от звуците на същества, които не можеха да видят и твърде опустошени от случилото се, за да се тревожат как ще продължат пътешествието си, преди да е настъпило утрото. Пред очите й още бе лицето на умиращия Бухал.

Рен знаеше, че това бе чиста случайност, просто лош късмет. Нямаше начин да го предвидят и предотвратят. Досега беше се сблъсквала само с един друг стреломет, само още един на целия Мороуиндъл, който беше пропътувала. Какви бяха гаранциите, че тук не дебнеше още един? Какво им гарантираше, че Орин Страйът ще остане единствената му жертва? Съзнанието за опасността я измъчваше.

Щеше ли това да им се размине, ако Стреса беше там да си отваря очите на четири заради тях?

Нямаше твърда почва, в която да погребат Бухала. Нямаше нищо, освен мочурлив терен, където живеещите в Мрака на Рая зверове щяха да го изровят и оглозгат, така че те намериха едно парче терен с подвижен пясък и го потопиха така, че никога да не може да бъде докоснат.

После хапнаха криво-ляво, говорейки тихо за незначителни неща, защото още не бяха в състояние да размишляват върху това, какво означава загубата на Бухала. Те ядоха, пиха повечко бира и се разпиляха в тъмнината. Елфите Ловци застанаха на пост — Трис до полунощ, Дал до зазоряване, след което настана тишина.

Всичко бе чиста случайност, повтаряше си унило Рен.

Тя имаше така много добри спомени за Бухала, макар да го познаваше от кратко време и беше се вкопчила в тях като в щит срещу скръбта си. Бухала беше мил с нея. Той беше и честен — толкова честен, колкото му позволяваше верността към кралицата. Отдаваше се всецяло. В тази последна сутрин той й довери, че е успял да оцелее толкова години извън стените на Арборлон е приел смъртта си като нещо неизбежно и така е преодолял страха от нея. Ако винаги се страхуваш за себе си, не можеш да действуваш и животът губи, своя смисъл. Ти просто трябва да си казваш, че ако вървиш право към нея, тя губи своята тежест. Ала Бухала беше от по-голяма тежест от много други. Останала насаме със своите мисли, докато другите или спяха, или се преструваха, че спят, тя си позволи да признае колко голямо значение имаше той. Спомни си как Еленро плака, захлупила лице с длани, когато Орин Страйът умря. Тя бе заприличала отново на малко момиче и не се срамуваше от своята скръб, явно тъгуваше за някой, който е бил много повече от верен поддръжник на трона, повече от спътник през целия й живот и повече от приятел. Тя не осъзна дълбочината на чувството, което нейната баба изпитваше към Бухала и това я накара също да се разплаче.