Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Дешифрирахме инструкциите — каза той. — Сега вече сме напълно готови. — Той вдигна чашата си за тържествен тост. — За това, което ще ни донесе тази вечер! Справедливостта е на наша страна. Бъдете уверени и вярвайте, приятели мои. Ако сме смели и не направим грешка, животът ни никога няма да е същият.
Той отпи и остави решително чашата си върху чинийката. Започна последното обсъждане.
Кити влезе втора във външната сграда на абатството. Ан я беше изпреварила с по-малко от минута. Тя се вторачи в тъмнината, чувайки дишането на Ан наблизо.
— Да рискуваме ли с малко светлина? — прошепна тя.
— Фенерчето химикалка — каза Ан. — Ето.
Един тънък лъч освети стената насреща, после за кратко и лицето на Кити. Кити премигна и вдигна ръка.
— Дръж го надолу — рече тя. — Не знаем нищо за прозорците.
Клякайки на каменния под, Ан несигурно завъртя фенерчето около себе си, осветявайки набързо купчини кутии от боя, лопати, градински гребла, една лъскава нова косачка за трева и множество други инструменти. Кити свали раницата от гърба си, хвърли я пред себе си и погледна часовника си.
— Време е за следващия.
Сякаш в отговор, някъде отвън, зад вратата прозвуча лек стържещ звук. Ан угаси фенерчето. Стояха клекнали в мрака.
Вратата се отвори и затвори, придружена от звука на тежко дишане. Въздухът в стаята се раздвижи за момент, донасяйки силния аромат на афтършейв.
Кити се успокои.
— Здрасти, Фред — каза тя.
Останалите от групата пристигнаха на интервали от по пет минути. Последен се появи самият господин Пенифедър, изморен и задъхан. Изхриптя заповед.
— Фредерик, Стенли! Фенерите! Няма… няма никакви прозорци в тази стая. Няма от какво да се страхуваме.
Шестимата се появиха на светлината от силните фенери: всички имаха раници, всички бяха облечени в черно. Господин Пенифедър дори си беше боядисал бастуна в черно и бе заглушил края му с парче плат. Сега той се облегна на него, оглеждайки групата един по един бавно и решително, събирайки сили.
— Много добре — рече той накрая. — Ан, качулките, моля.
Бяха извадени и раздадени тъмни, вълнени маски. Фред погледна недоверчиво своята.
— Не ги обичам тези неща — изръмжа той. — Дращят.
Господин Пенифедър изцъка нетърпеливо с език.
— Само младежките пъпки няма да са достатъчни тази вечер, Фредерик. Прекалено важно е. Слагай я. Добре — последна проверка. После към манастира. И така, Никълъс, при теб ли е сандъчето с херметическата мантия?
— Да.
— А чукът, с който трябва да го разбием?
— И той.
— Фредерик, щангата при теб ли е? Добре. А толкова полезният ти комплект от ножове? Отлично. Стенли — въжето и компаса? Кити — лейкопласта, превръзките и мехлема? Добре, а ключът за гробницата е при мен. Що се отнася до оръжията, трябва при всеки един от нас да има поне по едно моулърско стъкло и някаква първична сфера. Много добре.
Той замълча за момент да си поеме дъх.
— Още няколко неща — добави той, — преди да започнем. Оръжията ще се използват само в краен случай, ако ни обезпокоят. Иначе трябва да сме неуловими. Невидими. Ако вратата към абатството е заключена, се оттегляме. В самата гробница трябва да намерим съкровищата; аз ще ги разпределя между вас. Напълвате чантите и се връщате обратно там, откъдето сте дошли. Ще се срещнем отново в тази стая. Ако нещо се обърка, при първа възможност отидете в избата. Избягвайте магазина. Ако по някаква причина загина, господин Хопкинс ще ви съветва по-нататък. Утре следобед той ще чака в кафене „Друидите“. Някакви въпроси? Не? Никълъс би ли…
В края на външната сграда имаше втора врата. Ник отиде тихо до нея и я бутна. Тя се отвори; отвъд се виждаше мастилената тъмнина на откритото пространство.
— Тръгваме — каза господин Пенифедър.
Влязоха в колона по един: Ник, следван от Кити, после Фред, Ан, Стенли и най-отзад господин Пенифедър.
Тихи като прилепи те се движеха безшумно и бързо, малки движещи се зрънца на фона на тъмните стени. Неясни по-бледи сенки маркираха сводестите прозорци отдясно, но вътрешният двор на манастира не се виждаше. Нямаше луна да им освети пътя. Маратонките им докосваха земята с нежно шумолене като изсъхнали листа, отронени от вятъра. Бастунът на господин Пенифедър, със заглушения си връх, потупваше най-отзад. Отпред покритият фенер на Ник се люлееше тихо на дългата си верига и хвърляше отблясъци по земята като блуждаещ огън; носеше го ниско, под нивото на прозорците от страх да не го видят нечии очи.
Кити преброи арките, докато вървеше. След осмата водещата светлина отпред се стрелна надясно, зад ъгъла на манастира. Тя също зави и продължи, без да забавя крачка, като и тук продължи да брои арките. Една, две… Тежестта на раницата притискаше гърба й; чуваше как съдържанието вътре се мести. Искрено се надяваше, че сферите са добре защитени в платнените си опаковки. Четири, пет… Автоматично провери дали останалите й оръжия са на място: нож в колана, диск за хвърляне в якето. Те й даваха много по-силно чувство за сигурност от всички магически оръжия: те не бяха покварени от допира на демони.