Петдесет нюанса по-тъмно
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса по-тъмно». Краткое содержание книги:
Но копнежът продължава да владее всяка нейна мисъл и когато той й предлага нов договор, тя не може да му устои. Страстната им връзка отново се разпалва. Скоро Ана научава за изтерзаното минало на своя наранен, напрегнат и властен господин Петдесет нюанса повече, отколкото е смятала за възможно.
Докато Крисчън се бори с вътрешните си демони, Ана трябва да се изправи пред гнева и завистта на жените, с които той е бил преди, и да вземе най-важното решение в живота си.
Решение, което може да вземе единствено сама...
-Не.
- Защо?
- Знаеш защо. И това ми напомня нещо. Ако излизаш от службата си, предупреждавай ме. Сойър беше там и те наблюдаваше. Явно в крайна сметка не мога да разчитам, че сама ще се грижиш за себе си. - Той свъси вежди и ме накара да се почувствам като виновно дете - за пореден път. Щях да се скарам с него, обаче и без това беше доста ядосан заради Елена и не исках да го раз-гневявам още повече. Ала не се сдържах и направих още една забележка.
- Явно и аз не мога да ти имам доверие - измърморих. - Можеше да ми кажеш, че Сойър ме наблюдава.
- И за това ли искаш да се караме?
- Не знаех, че се караме. Мислех, че си приказваме - сопнах му се аз.
Той затвори очи за миг в опит да овладее гнева си. Преглътнах с усилие и тревожно вперих очи в него. Нещата можеха да се развият и в двете посоки.
- Имам работа - каза тихо Крисчън накрая и излезе.
Поех си дъх. Не бях усетила, че съм го затаила. Проснах се на леглото и вперих очи в тавана.
Щяхме ли някога да водим нормален разговор, без да се скараме? Това ми действаше изтощително.
Просто не се познавахме достатъчно добре. Наистина ли исках да се пренеса при него? Дори не знаех дали да му направя чай или кафе, докато работи. Трябваше ли изобщо да го безпокоя? Нямах представа какви са предпочитанията му
Всичко това с Елена очевидно му беше омръзнало - и той имаше право, трябваше да спра. Да не ровя. Е, поне не очакваше да се сприятеля с нея - и се надявах, че тя ще престане да настоява да се срещнем.
Станах и отидох до прозореца. Отключих балконската врата, отворих я, излязох навън и застанах до стъкления парапет. Прозрачността му ме смущаваше. Въздухът беше хладен и свеж и се намирах адски нависоко.
Загледах се в блещукащите светлини на Сиатъл. Тук горе Крисчън се изолираше от всичко като в крепост. Не отговаряше пред никого. „Той тъкмо ми каза, че ме обича, и после изскочиха всички тези дивотии заради онази ужасна жена... Животът му е невероятно сложен. Самият той е невероятно сложен“.
Въздъхнах тежко и хвърлих последен поглед към Сиатъл, проснат като златотъкан плат в краката ми. Реших да се обадя на Рей. Отдавна не бях приказвала с него. Разговаряхме кратко, както обикновено, но се уверих, че е добре и че прекъсвам важен футболен мач.
- Надявам се, че с Крисчън всичко е наред - небрежно подхвърли той и разбрах, че всъщност не го интересува.
- Да, супер е. - В общи линии. Освен това щях да се пренасям при него. Въпреки че не бяхме обсъждали точно кога.
- Обичам те, татко.
- И аз те обичам, Ани.
Затворих и си погледнах часовника. Едва десет. Заради спора ни се чувствах странно превъзбудена и неспокойна.
Набързо взех душ и се върнах в спалнята. Реших да си облека една от нощниците, които ми беше осигурила Керълайн Актън от „Нийман Маркъс“. Крисчън все мърмореше, че нося тениски. Бяха три. Избрах бледорозовата и я облякох. Тъканта помилва кожата ми и прилепна към тялото ми. Изпитах усещане за нещо луксозно - изключително фин, изключително тънък сатен. Леле-мале! В огледалото приличах на кинозвезда от 30-те години на XX век. Нощницата беше дълга, елегантна - и абсолютно нетипична за мен.
Облякох пеньоара, който вървеше с нея, и отидох да си взема книга от библиотеката. Можех да почета на айпада си - но точно в момента имах нужда от разтухата и успокоението на истинска книга. Щях да оставя Крисчън на мира. Когато свършеше да работи, може би щеше да възвърне доброто си настроение.
В библиотеката му имаше невероятно много книги. Ако исках да прегледам всички заглавия, щеше да ми трябва цяла вечност. От време на време се озъртах към билярдната маса и се изчервявах при спомена за предишната ни вечер. Усмихнах се, когато видях, че линията още лежи на пода. Вдигнах я и се плеснах по дланта. Ох! Пареше.
Защо не можех да понеса още малко болка от своя любим? Тъжно оставих линията на бюрото и продължих да си търся четиво.
Повечето книги бяха първи издания. Как беше успял да събере такава колекция за толкова кратко време? Може би в трудовата характеристика на Тейлър влизаше и покупка на книги. Спрях се на „Ребека“ от Дафни дю Морие. Отдавна не я бях чела. Усмихнах се, когато се сгуших в един от огромните фотьойли и прочетох първия ред:
Снощи сънувах, че се връщам в Мандърлей...
Събудих се, когато Крисчън ме взе на ръце.
- Беше заспала - прошепна той. - Не можах да те намеря. -Носът му се зарови в косата ми. Сънено обвих шията му с ръце и вдишах аромата му - о, ухаеше невероятно, - докато ме пренасяше в спалнята. Остави ме на леглото и ме зави.
- Спи, бебчо - промълви Крисчън и притисна устни към челото ми.
Събудих се рязко от тревожен сън и в първия момент не знаех къде съм. Установих, че неспокойно опипвам с ръка другата страна на леглото, но там нямаше никого. От рояла в дневната се носеха тихи акорди на сложна мелодия.