![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Майкъл притисна устни към устата и? и не срещна съпротива. Помисли си, че тя дори не го усеща. Сякаш целуваше дълбоко заспал човек. Но след малко тя като че започна да се пробужда. Уви ръце около врата му и отвърна на целувката му.
- Роуан, наистина има някаква схема - прошепна той в ухото и?. - Някаква огромна паяжина, в която сме оплетени. Но все още смятам, че хората, които ни доведоха тук, са добри. И искат от мен нещо добро. Трябва да разбера какво е. Трябва. Но засега знам само, че е нещо добро. Точно както знам, че ние двамата сме добри.
Усети я как въздъхна и гърдите и? се надигнаха срещу неговите. После се отдръпна, но много нежно, целувайки пръстите му.
Тръгна към средата на дългата стая. Застана под високата и широка арка, която разделяше пространството на два салона, и се загледа в красивите гипсови орнаменти и красивите извивки на свода там, където се сливаше с корнизите в двата срещуположни края.
Майкъл се чувстваше наранен. Пълната промяна у нея го бе уязвила. Не можеше да се отърси от някакво подозрение, което обаче не бе свързано с нея.
- На кого му пука! - прошепна тя като на себе си, но изглеждаше уязвима и несигурна.
Прашни ивици светлина проникваха откъм закритата веранда и падаха по лакираните дъски на пода. Около Роуан се вихреха прашинки.
- Няма смисъл от приказки - рече тя. - Сега те са на ход. Ти направи всичко по силите си. Аз също. И ето ни тук. Нека те дойдат при нас.
- Да, нека дойдат.
Тя се обърна и го прикани да се приближи, изражението и? беше тъжно, умоляващо. За част от секундата го завладя ужас. Толкова много я обичаше и все пак се страхуваше, много се страхуваше.
- Какво ще правим, Майкъл? - попита Роуан. След миг се усмихна - много красива, топла усмивка.
Той се засмя тихо.
- Не знам, скъпа. - Сви рамене и поклати глава. - Изобщо не знам.
- А знаеш ли какво искам сега?
- Не, но каквото и да е, ще го получиш.
Тя посегна към ръката му.
- Разкажи ми за тази къща. - Погледна го в очите. - Кажи ми всичко, което знаеш за къщите като нея и дали наистина може да бъде спасена.
- Мила моя, тя само това чака. По-солидна е от всеки замък в Монклеве или Донелайт.
- А ти ще се справиш ли? Нямам предвид със собствените си ръце…
- Аз пък искам да го направя именно със собствените си ръце. - Той внезапно сведе поглед към ръцете си, към тези жалки, скрити в ръкавиците ръце. Откога не беше държал чук или трион, откога не бе рендосвал дъска. Вдигна очи към боядисаната арка над главите им и към огромния таван с олющената боя. - О, колко искам да го направя.
- Ами ако ти дам картбланш, ако ти кажа, че можеш да наемеш колкото хора искаш - зидари, бояджии, дърводелци - които да я ремонтират до последното ъгълче…
Тя продължаваше да говори, бавно, но с въодушевление. Той вече знаеше какво ще каже, разбираше всичко. Чудеше се дали тя осъзнава какво значи това за него? Това беше най-голямата му мечта - да реставрира подобна къща, и то не коя да е, а точно тази. Отново се върна в спомените си, във времето, когато беше момче и гледаше през оградата, когато ровеше в библиотеката за книги, в които има картинки на тази къща, на този салон, на този коридор. Защото не смееше и да мечтае, че някога ще види всичко с очите си.
А жената от видението му беше казала, че ще се срещнат в точно определен момент, в онази къща, в онзи критичен миг, когато…
- Майкъл, кажи, искаш ли?
Сякаш през воал той виждаше как лицето на жената се озарява от щастие, като детско лице. И все пак изглеждаше така далечна, така щастлива и далечна.
Ти ли си, Дебора?
- Майкъл, свали ръкавиците - стресна го гласът на Роуан - и се хващай за работа! Върни се към себе си. Цели петдесет години никой не е бил щастлив в тази къща, никой не я е обичал! Сега е време за нас, за нашата обич и победа. Ще завоюваме тази къща! Разбрах го, щом прочетох досието. Майкъл, това е нашата къща.
Но ти можеш да промениш… И за миг не се съмнявай, че притежаваш силата, защото тя извира от…
- Майкъл, кажи нещо.
От какво? Не ме оставяй така. Кажи ми!
Но те бяха изчезнали, сякаш изобщо не се бяха появявали. Той стоеше насред салона, на озарения от слънцето дъсчен под с цвят на кехлибар, а Роуан чакаше отговора му.
Къщата също чакаше, красива под слоевете прах и мръсотия, под мрака и плетеницата на лозите. Чакаше в жегата и влагата, чакаше.
- Да, скъпа, ще го направя - каза той, сякаш се събуждаше от сън. Сетивата му бяха завладени от аромата на орловите нокти, цъфнали по мрежата, от песента на птиците и топлината на слънцето.
Майкъл се завъртя в центъра на огромната стая.