![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
- Ще станем пасивни и объркани - повтори Роуан, за да привлече вниманието му - и няма да мислим с главите си, а точно това трябва да правим.
- Съгласен съм - отвърна той. - Ще ми се да притежавах твоя хладен разсъдък. Ще ми се да съм като теб - да съм затрупан с толкова неизвестни и да не се хвърлям през глава в мрака, за да се опитам да ги разбера.
- Защо да ставаме пионки в чужда игра - рече тя. - Трябва да се опитаме да влезем в най-добрата си форма, да действаме така, че силата и достойнството да са на наша страна.
- Искаш да кажеш, да станем перфектни.
- Какво?
- Онази нощ в Калифорния каза, че според теб всички трябва да се стремим към съвършенство.
- Да, така е. Вярвам в това. Винаги се опитвам да намеря перфектния отговор. Затова не си мисли, че съм откачена, щом не избухвам в сълзи. Не си мисли, че не знам какво съм сторила с Карън, Лемли или онова малко момиче. Знам го, и то много добре.
- Не исках да…
- Напротив, точно това искаш да кажеш - отвърна тя остро. - Но не си мисли, че положението ще се оправи, ако цивря постоянно.
- Роуан, не исках…
- Плаках цяла година, преди да те срещна. Започнах да плача, когато Ели умря, а после плаках и в прегръдките ти. Плаках, когато ми се обадиха, че Деидре е мъртва, а дори не я познавах, не я бях виждала. Плаках ужасно много. Плаках, когато я видях в ковчега вчера. Плаках за нея и снощи. Плаках и за онази старица. Не, не искам да плача повече. Тук имам дом, семейство и минало, благодарение на Аарън. Имам теб. Мисля, че имам бъдеще с теб. За какво да плача, питам те, за какво?
Тя се взираше в него, явно беше ядосана, объркана, сивите и? очи направо го пронизваха в сумрака.
- Ти мен ще разплачеш, ако не спреш - рече и? той.
Тя се засмя въпреки себе си. Лицето и? се проясни красиво, устата и? неволно се изви в усмивка.
- Е, добре. Все пак има нещо, което може да ме разплаче. И за да бъда напълно откровена, ще ти го кажа. Бих… бих плакала, ако те загубя.
- Това е добре - прошепна той и я целуна бързо, преди тя да успее да го отблъсне.
С лек жест Роуан му показа да си стои на мястото и да бъде сериозен. Да слуша. Той кимна и сви рамене.
- Кажи ми сега - какво искаш да правиш? Какво ти искаш да направиш? Не говоря за онези същества и техните намерения. Какво искаш ти?
- Искам да остана тук - отговори той. - Направо ме е яд, че ме нямаше толкова дълго. Не знам защо направих такава глупост.
- Добре, сега вече говориш ти.
- Е, в това можеш да не се съмняваш. Знаеш ли, дойдох пеша дотук, минах по старите улици от детството ми. Но това вече не е моят квартал. Е, никога не е бил красив, но сега е напълно съсипан… няма го вече.
В очите и? блесна тревога.
- Да, всичко се е променило - продължи той с жест на примирение. - Но онзи квартал никога не е олицетворявал Ню Орлиънс за мен. Не и улица «Благовещение». За мен този град винаги е бил свързан с Гардън Дистрикт, с Френския квартал, с красивите покрайнини. Обожавам ги. Радвам се, че се върнах. Не искам да си тръгвам.
- Добре - рече тя и се усмихна. По бузата и ъгълчето на устата и? заигра слънчев лъч.
- Не мога да спра да си повтарям, че съм у дома. У дома. Без значение какво ще стане - не искам да си тръгвам.
- Майната им, Майкъл. Майната им, които и да са. Няма да мислим за тях, докато не ни дадат основателна причина.
- Добре казано - усмихна се той.
Сега му се струваше някак тайнствена - необяснима смесица от нежност и грубост. Може би грешката му беше там, че силата и студенината у жените винаги го бе обърквала. Сигурно с повечето мъже беше така.
- Те ще се явят отново. Няма начин. И тогава ще мислим какво ще правим.
- Да, така си е. Ами ако взема да сваля тия ръкавици? Дали ще ми се явят?
- Във всеки случай няма да ги чакаме затаили дъх.
- Не, няма - изхили се Майкъл.
Беше изпълнен с въодушевление и с мъничко тревога, която всяка нейна дума разсейваше все повече.
Хвана се, че се взира в огледалото на отсрещната стена - гледаше миниатюрната Роуан в него и безкрайните отражения на полилеите, хванати в плена на двете огледала, повторени до безкрай в сребристо сияние.
- Харесва ли ти да ме обичаш? - попита тя.
- Какво?
- Харесва ли ти? - За първи път гласът и? потреперваше.
- Да, обожавам да те обичам. Но е малко страшничко, защото ти не си като останалите. Винаги съм го знаел. Много по-силна си.