Повелителка на реките

— Знаете, че съм го правила — казвам. — Но тогава бях вдовица, и то все пак вдовица на херцог с кралска кръв. Не бях омъжена жена и кралица.

Тя се изправя на крака толкова бързо, че се изплашвам да не съм я оскърбила, но тя ме хваща за ръка и ме издърпва със себе си в своята спалня, затваря вратата след себе си и опира гръб в нея, така че никой да не може да влезе.

— Жакета, виждаш живота ми — казва тя пламенно. — Виждаш съпруга ми. Чуваш какво говорят за него, знаеш какъв е. Виждаш го как щедро помилва херцога, сякаш е самият папа, но осъжда разни нещастници за държавна измяна. Знаеш, че той не дойде в спалнята ми през първата седмица след венчавката ни, защото изповедникът му каза, че трябва да поддържа светостта на брака ни. Знаеш, че той е човек с меланхоличен темперамент: хлад и влага бележат нрава му.

Кимвам. Неоспоримо е.

— А Съмърсет е огнен мъж — промълвява тя. — Той потегля начело на армии, командва войници, виждал е битки, той е пламенен и страстен човек. Мрази враговете си, обича приятелите си, а за жените… — тя потръпва леко. — За жените е неустоим, всички го казват.

Вдигам ръце към устата си. Бих предпочела да затуля с тях ушите си.

— Няма да бъда първата жена на света, която има красив обожател — казва тя. — Аз съм кралица, половината двор е влюбен в мен, такъв е светът. Мога да си позволя да имам красив рицар.

— Не, не можете — възразявам ѝ. — Не можете да му се усмихвате. Не можете да му оказвате никакво благоволение, абсолютно нищо, не бива да му давате дори позволение да ви обожава от разстояние, не и преди да родите син и наследник на краля.

— А кога ще стане това? — пита тя. — И как ще се случи? Омъжена съм от седем години, Жакета. Кога ще ми направи дете? Знам дълга си не по-зле от всяка друга жена. Всяка нощ отивам в леглото и лягам под студените завивки, чакайки го да дойде. През някои нощи той не идва изобщо, в други нощи идва и прекарва нощта, молейки се на колене в долния край на леглото. Цялата нощ, Жакета! Какво очакваш да направя?

— Не знаех, че е толкова лошо — казвам. — Съжалявам. Нямах представа.

— Сигурно знаеш — казва горчиво тя. — Лъжеш. Знаеш, всичките ми дами знаят. Идваш да ни събудиш сутрин, а ние лежим един до друг, сякаш сме мъртви каменни изваяния върху собствените си гробници. Заварвала ли си ни някога да лежим в прегръдките си? Чувала ли си ни някога да викаме през вратата: „Не сега! Ела по-късно!“ Трябва само да го погледнеш, и ще разбереш. Нима можеш да си представиш, че е пламенен и страстен мъж, който ще ме дари със силен син? Ние дори не успяваме да измачкаме чаршафите.

— О, Маргарет, толкова съжалявам — казвам нежно. — Разбира се, не мислех, че е особено пламенен. Но все пак предполагах, че идва в леглото ви и изпълнява дълга си.

Тя свива рамене и казва с горчивина:

— Понякога — да. Понякога се надига от молитвите си, прекръства се, и прави немощно усилие. Можеш ли да си представиш какво е чувството? Той не влага в това сърцето си, то е почти по-ужасно от нищо — акт по задължение. Това смразява кожата ми, извиква тръпки по кожата ми. Гледам те, Жакета, и те виждам с бебе в утробата всяка година, виждам как те гледа Ричард, и как крадешком се измъквате рано от вечеря, за да бъдете заедно, дори сега, и знам, че за мен не е същото. За мен никога няма да е същото.