Вълкът на Елизабет
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вълкът на Елизабет». Краткое содержание книги:
Опасност кръжи около жената, белязана да бъде негова сродна душа… Кръв и смърт; предателство, граничещо с най-ужасяващите му кошмари. И все пак той ще я закриля — нея и всички, на които тя държи.
Той е създаден да убива и е обучен в това до съвършенство, но също така е и мъжът, обрекъл се с душа и тяло на тази жена — единственият, който притежава силата да спаси Елизабет и най-ценното в живота й.
Вълк единак. Самотник без дом и семейство, без някой, когото да нарече близък, докато едно невинно писмо не събужда… Вълкът на Елизабет.
— Имаше дванадесет от нас — каза най-сетне тихо Породата. — Сражавахме се заедно в продължение на повече от година. Най-дългото ми назначение в някой отряд. Аз обикновено се местя доста често, когато е необходимо. Добър съгледвач съм — гласът му бе дрезгав. — Хората се сближават, когато се сражават заедно толкова дълго — мъжът въздъхна. — Научаваш мечтите на другите. Разбираш кой пази тайни и кой не. Ставате… — мълчанието около тях се задълбочи за няколко дълги секунди. — Ставате братя — довърши най-сетне той. — Ние бяхме Смъртоносната дузина. И за първи път през живота си си мислех, че може би не е толкова трудно да имаш приятели. Криех се от ужасно дълго време, Елизабет. Понякога това е страшно, уморих се да се принуждавам да бъда сам.
Жената се премести по-близо до него. Той не беше сам. Никога не е бил, но все още не можеше да му каже това. Не можеше да каже нищо, докато Даш не бъде готов да го чуе. Той се смяташе за самотник, а както бе казала на Каси, всичко, което има значение е това, в което убеждаваш ума си.
— Тъкмо бяхме приключили една убийствена мисия. Мамка му, направихме го без произшествия. Онези хора бяха побойници, а ние си покривахме задниците един друг като бельо. Тъкмо бяхме излетели и бяхме на път за вкъщи. Обмислях дали да не кандидатствам за командир на отряда. В продължение на една година, може да се каже, че бях неофициално техен командир. Мислех, че може би е време, че може би бих могъл да намеря място за себе си. Един вид семейство — Даш прочисти гърлото си, когато гласът му стана пресипнал, дрезгав.
— Джак и Крейг, те бяха дяволски добри снайперисти, все се шегуваха, че се прибират у дома при момичетата си за уикенда. В базата имаше няколко медицински сестри, с които се срещаха. Мак и Тим, специалисти по експлозивите, бяха разведени и говореха за напиване и обаждане на бившите съпруги. Останалите се шегуваха един с друг, летящи високо от адреналина и успеха. А аз седях там и ги гледах. Опитвах се да изтласкам лекото предупреждение в дъното на съзнанието си. Предупреждение, което ми казваше, че нещо не е наред. И две минути по-късно светът се превърна в ад.
Елизабет лежеше до него, отчаяно искайки да го прегърне. Пръстите й се преместиха на гърдите му, докато се притискаше към тялото му, и усети как ръцете му се стягат конвулсивно около нея.
— Аз бях близо до вратата и бях изхвърлен през нея, когато хеликоптерът падна. Дори не знам как се случи. Останалите бяха мъртви преди удара в земята. Въздействието на експлозива бе дяволски прецизно. Този път те много добре са знаели какво правят, Елизабет. Знаели са, че ще бъдем там, знаели са кого удрят. И убиха всеки един от тези мъже, защото аз не бях нащрек. Защото допуснах другарството и приятелството им да ме разсеят. Аз убих всички тях, Елизабет, защото позволих да станем приятели.
Младата жена чу разкъсващата вина, мъката, която Даш чувстваше, за това, че не е бил в състояние да контролира събитията, които са се случили. Но също така видя и нещо повече — видя страховете му от загубата на тези, за които го е било грижа, белезите, които бе оставило това в душата му, защото не бе могъл да спаси всички.
Елизабет се надигна в леглото и се обърна, така че да може да вижда очите му. Бледата светлина на луната проникваше през прозореца толкова, колкото да й позволи да съзре влагата от болка в погледа му.
— Не можеш да избягаш от това, Даш — каза му тя нежно. — Можеш да отричаш приятелствата, докато ада замръзне, но това няма да промени нищо. Точно както цялата вина на света няма да промени факта, че не е можело да спасиш онези мъже, че е нямало начин да контролираш случилото се онази вечер, така и няма как да контролираш Саймън, неговите момичета или мен. Но все пак можеш да ни приемеш, можеш да ни обичаш. И да знаеш, че ако някой от нас умре по някое време, то сме умрели, обичайки те и знаейки, че някъде по пътя, ти си обогатил живота ни. Няма какво повече да направиш.
— Мога да контролирам — почти изръмжа Породата. — Не си помисляй дори за миг, че няма да покривам задника ти. Саймън… — той въздъхна. — Този човек е като тексаски ураган и отказва да слуша здравия разум. Онези негови момичета невинаги са толкова внимателни, колкото трябва да бъдат. Те живеят за адреналина и за Саймън. Точно както той живее за тях. Ужасно е страшно да ги гледаш заедно.
— Защо? — Елизабет наклони глава, докато го наблюдаваше внимателно. — Защото знаеш, че той ги обича? Защото знаеш, че ако изгуби дори една от тях, това ще го съсипе? Саймън е твой приятел, така че се тревожиш заради това. И се чувстваш безпомощен, защото знаеш, че ако той изгуби една от тях, ти не би могъл да облекчиш болката.