Вълкът на Елизабет
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вълкът на Елизабет». Краткое содержание книги:
Опасност кръжи около жената, белязана да бъде негова сродна душа… Кръв и смърт; предателство, граничещо с най-ужасяващите му кошмари. И все пак той ще я закриля — нея и всички, на които тя държи.
Той е създаден да убива и е обучен в това до съвършенство, но също така е и мъжът, обрекъл се с душа и тяло на тази жена — единственият, който притежава силата да спаси Елизабет и най-ценното в живота й.
Вълк единак. Самотник без дом и семейство, без някой, когото да нарече близък, докато едно невинно писмо не събужда… Вълкът на Елизабет.
— Или поне той така обича да си мисли — тя погледна към мъжа с подигравателна усмивка. — Приятно ми е да се запознаем.
— Това е моята малка Даника. Тя се грижи за всички наши… ъъъ, социални ангажименти — дълга черна коса и облечена в прилепнала по тялото черна дреха, добре въоръжена и също с големи гърди. Сините й очи блестяха от обожание, докато гледаше Саймън.
— Радвам се да те видя отново, Даш — поздрави Даника, преди да кимне към Елизабет. — За мен е удоволствие да се запознаем.
— Глори, малката ми — той притегли по-дребната брюнетка в ръцете си. — Това е моето покорно бебче Глори — положи една целувка на устните й, когато тя се сгуши отстрани до него, след като Стефани се отдалечи.
— Здравей, Даш — момичето дари Вълчата порода с широка усмивка. — Обучаваш я? — кимна то към Елизабет. — Трябва да й купиш по-хубави дрехи от тези дънки — прокара ръка по бедрото си, обгърнато в плътен панталон от ликра. — Това е по-удобно.
Даш се покашля, но не каза нищо.
— Жанет, Олета и Кимбърли — Жанет имаше чифт белезници, висящи на широкия колан, който опасваше ханша й. Беше русокоса сирена. С големи гърди. Олета беше енергична брюнетка с леки тъмноруси кичури, а Кимбърли — червенокоса, с подчертан блясък в очите, щом погледна Даш.
Елизабет се намръщи, когато насочи поглед към любовника си. Даш я погледна с ироничен проблясък на веселие, който само я направи още по-подозрителна. Жените бяха фамилиарни с него, повече отколкото й допадаше.
— Вечерята ще бъде готова всеки момент — обади се Стефани от вратата на кухнята. — Кафето е готово. Добре, че донесохме припаси с нас. Вие, момчета, наистина ли мислите, че тези неща, които наричате храна, са здравословни?
Елизабет се намръщи. Доста харесваше задушеното месо и чилито, които Даш бе приготвил по-рано.
— Моята Стеф е магьосница в кухнята — Саймън сияеше. — Ще получим храна, каквато скоро няма да забравите.
Елизабет запази мълчание. Сега жените се движеха из кухнята и всекидневната, някои от тях почистваха оръжия, две готвеха, а други две бяха заели зорко позиции до всеки прозорец.
Даш въздъхна.
— Елизабет и аз ще си вземем душ. Чувствайте се като у дома си, Саймън. Ще говорим по-късно.
— Така и ще направим — другият мъж се облегна лениво на стената, а ръката му се обви около червенокосата жена, която се движеше край него. — Вие вървете. Има няколко неща, които трябва да ти покажа довечера, и след това може да съставим план.
Елизабет последва Даш до спалнята, изчака докато той затвори, и странно — заключи вратата зад себе си. Премести стола, обърнат с гръб към едната стена и го подпря под дръжката на вратата. Елизабет повдигна вежда подигравателно.
— Нямаш му доверие? — попита жената тихо.
Даш я погледна учудено.
— Вярвам му достатъчно, просто го познавам прекалено добре — той прокара пръсти през косата си с жест на очевидно раздразнение. — По дяволите, не очаквах това — изглеждаше повече от объркан от развоя на събитията.
— Мисля, че каза, че нямаш приятели — Елизабет сдържа гласа си тих, докато го наблюдаваше с любопитство.
Мъжът се мръщеше. Погледна към вратата, после отново към нея.
— Саймън е аномалия. Не му обръщай внимание — той погледна отново към вратата, като изглеждаше все по-объркан с всяка секунда.
— Какво? — попита го жената.
Даш поклати глава.
— Проклет човек. Нямам представа какво, по дяволите, си мисли, че прави тук.
— Звучеше ми така, сякаш е дошъл да ти помогне — тя седна на леглото и започна да събува ботушите си. — За човек, който твърди, че няма приятели, ти си натрупал цял куп.
Породата не й отговори, само стоеше и я гледаше с мрачно, предпазливо изражение.
— Даш, притесняваш ме — Елизабет свали ботушите си, след това се изправи и издърпа тениската си през глава.
Тази сутрин не си бе направила труда да слага сутиен. Проклетите неща бяха прекалено ограничаващи и неудобни, когато се опитваш да се движиш из гората. След това тя разкопча дънките си, смъкна ципа и ги плъзна по краката си. Когато погледна към Даш, той вече не изглеждаше угрижен. Изглеждаше гладен.
— Аз не мисля така — изсумтя Елизабет. — Няма начин да ме накараш да крещя при всички онези жени, които стоят и слухтят. Ще те нападнат в мига, в който напуснеш спалнята.