Вълкът на Елизабет
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вълкът на Елизабет». Краткое содержание книги:
Опасност кръжи около жената, белязана да бъде негова сродна душа… Кръв и смърт; предателство, граничещо с най-ужасяващите му кошмари. И все пак той ще я закриля — нея и всички, на които тя държи.
Той е създаден да убива и е обучен в това до съвършенство, но също така е и мъжът, обрекъл се с душа и тяло на тази жена — единственият, който притежава силата да спаси Елизабет и най-ценното в живота й.
Вълк единак. Самотник без дом и семейство, без някой, когото да нарече близък, докато едно невинно писмо не събужда… Вълкът на Елизабет.
Младата жена се отдръпна от него, трепереща от ярост.
— Никога не се отнасяй така грубо с мен, Даш. Никога повече. И как можеш да претендираш, че знаеш нещо за мен, когато не можеш да се изправиш пред собствената си действителност. Сега отивам да си легна. Направих всичко възможно, за да понеса грубостта ти и отказа ти да приемеш себе си, да не говорим за хората около теб.
Елизабет профуча покрай него, уверена, че той ще се възстанови от удара, който, в най-добрия случай, бе лек. Можеше да го повали на пода. Знаеше, че ще я последва. Знаеше и го чакаше. И, по дяволите, следващия път щеше да изрита топките в гърлото му.
Глава 29
Светлините в стаята бяха изгасени и Елизабет лежеше сковано в леглото, когато един час по-късно, Даш най-сетне влезе в спалнята. Мъжът съблече дрехите си в тъмното и се отпусна под завивките.
— Извинявай — гласът му се обви около нея, изпълнен със съжаление. — Нямах право да действам по този начин.
Елизабет въздъхна уморено.
— Тогава защо го направи, Даш? Саймън дойде да ти помогне и аз го оценявам. Освен това, той е безвреден…
Даш изсумтя.
— Елизабет, Саймън е най-малко безвредният човек, когото познавам. Но знам, че никога няма да те докосне с нещо друго, освен с уважение. Прегръдката беше безобидна, част от това, което си ти, и аз го знам. Нямам извинение за начина, по който постъпих.
Младата жена се взря в тавана, оставяйки сцената да се разиграе отново в съзнанието й. Даш бе на границата на самоконтрола си. Нещо бе предизвикало разкъсваща ярост вътре в него, което сякаш бе объркало и самия него, поне така помисли тя.
— Защо не признаваш, че имаш приятели, Даш? — Елизабет знаеше, че това е ключът за неговия гняв. — Всеки има приятели някъде. Всеки приема това. Защо ти не го правиш? Защо мисълта за това те гневи толкова много?
Първоначално си помисли, че той няма да й отговори. Когато го стори, дрезгавият тон на гласа му само накара сърцето й да се свие още по-болезнено.
— В котилото, в което бях създаден, аз бях изтърсакът — каза той мрачно. — Наполовина по-дребен от останалите Породи и ужасно мършав. Един от учените обаче, сякаш ме взе под крилото си. Девро. Той беше едно копеле със студен поглед, но изглежда ме харесваше достатъчно, за да ме запази жив десет години. Издържах тестовете — тестове, заради които дори сега се свивам от ужас, щом си ги спомня, защото бяха толкова болезнени, но все пак ги издържах и то именно защото той ме бе помолил. Гледах на него като на баща. До деня, в който чух, че планира да ме отстрани. — Даш се изсмя и в смеха му пролича огорчението, което изпитваше. — Точно като животно. „Копелето никога няма да се превърне в нещо значимо“, каза той на началника си. „Ще го отстраним още следващата седмица“.
Елизабет затвори очи ужасено.
— Гледах на него като на приятел, наставник. Всички деца го виждаха така, но в този ден, аз зърнах чудовището, което бе в действителност. Два дни по-късно, намерих удобен случай, скрих се в един от камионите за доставки и избягах с него. Знаех, че ще трябва да се крия. Че ще трябва да бъда разумен и внимателен, да бъда бдителен, освен ако не искам да се върна към смъртта си. Приятелите те правят слаб. Иска ти се да им се довериш, да разчиташ на тях и да им позволиш те да разчитат на теб. Разбрах всички опасности от това, след като открих приемната грижа и започнах да пораствам.
Той е бил едно дете, помисли си Елизабет. Десетгодишен и сам. Гласът му я заливаше, докато й разказваше за живота, който бе намерил. Приемната грижа не бе лесна за него, но в училище бе превъзхождал другите и най-сетне бе започнал да расте. И бе направил всичко, за да е сигурен, че никой друг няма да има шанса да го предаде. Не бе създавал приятелства. Бе останал сам. Когато се бе присъединил към армията, а след това към Специалните части, бе продължил да се придържа към това свое решение.
Но докато той говореше, Елизабет осъзна, че ужасът и решимостта да спасява човешки животи, които изпълваха Даш, са предначертали курса на военния му живот.
Хората, които са били близо до него, му дължаха живота си, както и той дължеше своя на някои от тях. Гласът му стана по-мек, леко развеселен, когато заговори за онези години и онези мъже. И Елизабет разбра как е защитавал себе си, без да допуска връзките, които са се заформили да се задълбочат.
Най-сетне Даш стигна до годината, в която бе изпратен в Афганистан, за да прочисти нов контингент от терористи, укриващи се в тамошните планини. Тогава тонът му се промени, стана по-студен, въпреки че младата жена долови болка под него.