Обединени от божества

— Губя твърде много кръв.

— Не мога да те излекувам. Никога не съм очаквала нуждата от подобно действие — рече тя. — Но мога да я затворя.

Промени една от ръцете си в огън. Той кимна и свали превръзката. Етер прокара огнен пръст по раната, моментално обгаряйки я. Болката трябва да бе непоносима, но Лейн само затвори очи и я понесе както изтърпяваше всичко друго — мълчаливо.

Сражението значително бе изтощило оцелелите. Слънцето отново залязваше, скоро мракът щеше да е непрогледен. Лейн се потопи във воински сън. Етер натрупа купчина дърва и накладе огън, приемайки пламенливата си форма и пристъпвайки сред жаравата, когато пламъците се издигнаха. Айви бе потънала в безпаметен сън. Не беше така с Миранда.

Тя лежеше, облегната на дървото, а умът й далеч не можеше да се определи като изпаднал в покой. Събитията от живота й отново и отново изникваха пред очите й, съпроводени от нашепнати мисли и съжаления. Напливът образи и гласове бе объркващ и неясен. Всички гласове бяха далечни, завалени, приглушени. Всички образи бяха неясни и мигновени. Придружаваше ги усещане за олюляване, за падане, сякаш съзнанието й бе достигнало определена необратима граница, бентът се бе прокъсал и цялата й същина се изливаше.

Внезапно един остър глас надделя над останалите.

— Отвори очи, Миранда — рече той.

Мигновено другите гласове утихнаха, образите изчезнаха, всичко това прогонено от изречените думи. Тя изпълни заръката. Болката в рамото й я нямаше, студът го нямаше, умората я нямаше. Горичката изглеждаше някак мъглява, окъпана в бледосиня светлина. Всичко бе неподвижно и най-крехкият повей на вятъра не докосваше листата на единственото дърво, което все още притежаваше. Видя спътниците си — Айви лежеше наблизо, Лейн зърна пред себе си, а пред него огнената снага на Етер. Всичко бе застинало, дори огнените езичета не помръдваха, застинали в покой. Миранда се изправи. Пред нея стоеше мъж. Познаваше го. Оскъдни бели коси, простовати черни дрехи, а очите му бяха затворени.

— Ти… ти си свещеникът — изрече тя.

— Като такъв ме познаваше, да — потвърди мъжът.

— Мъртва ли съм?

— Не си жива, но и мъртва не си. В известен смисъл бе отдръпната.

— Защо? Как? Защо си тук?

— Все уместни въпроси. Част от присъствието ми тук се дължи на това да им отговоря. Случват се важни неща, Миранда. Наближава кръстопът — следващите няколко крачки ще имат монументално значение. Не мога да ти кажа накъде трябва да пристъпиш, нито какво предстои, но мога да ти предам нужното знание, за да проявиш мъдрост при избора.

— Не разбирам. Защо сега? Защо аз? Защо ти? — попита девойката.

— Седни — каза той, сочейки към един дънер отляво. Тя го стори и свещеникът се присъедини.

— Позволи ми да започна с уточнението, че не съм просто духовник, разгневен от пацифистичните ти наклонности. Това бе единствено роля, която определих като подходяща за отвеждането ти в правилната посока. Истинското ми име — или поне онова, с което най-често бивам назован — е Орийч.