Право на милосърдие

Разбира се, това съвсем не означаваше, че му е спестена ролята на бавачка, тъй като по време на тези игри имаше много викове, кискания и боричкания. Толкова много, че ако не играеше тази роля, къщата щеше да бъде срината до основи и дълбоко погребана — точно както Помпей е бил погребан под лавата на Везувий.

Франи най-сетне се прибра. Полуобезумял от нерви, Харди я попита дали ще има нещо против, ако излезе да се поразходи. А дори и да потича.

Допреди три години беше фанатичен привърженик на бягането за здраве и не пропускаше нито ден. Шесткилометровият му маршрут минаваше по Трийсет и четвърто авеню до плажа, после поемаше на юг до Линкълн, на изток до парка Пресидио, през парка Голдън Гейт и обратно до дома.

Франи го предупреди, че не бива да поема по този маршрут, тъй като отдавна не е бягал. Според нея му трябвало поне една седмица подготовка, главно чрез упражнения по аеробика. На което той отвърна с тарзанско тупане по гърдите (предизвикало бурния смях на хлапетата) и снизходително я увери, че е в страхотна форма и след четирийсет и пет минути отново ще си е у дома.

Никога не се беше замислял за физическите упражнения, те просто бях част от ежедневието му. Вероятно по тази причина днес, малко след като остави зад гърба си няколкото пресечки по посока на плажа, изведнъж се почувства на ръба на изтощението. Не беше от хората, които могат да бъдат спрени от физическия дискомфорт, винаги бе мислил, че подобен дискомфорт се преодолява с усилие на волята. По тази причина свърна на юг и продължи да тича.

Ядосан не на шега от паренето в дробовете и болките в мускулите на краката, той тръсна глава и реши да покаже на ленивото си тяло кой командва цялата операция. Излезе от добре утъпканата пътечка край плажната ивица и затича направо по пясъка.

Когато километър и половина по-нататък най-сетне спря и се увери, че бодежите в гърдите му не се дължат на фатален инфаркт, състоянието му беше буквално плачевно. Не може да направи нито крачка повече, а на всичкото отгоре не носеше нито пари, нито ключове.

Това означаваше, че се намира в най-отдалечената точка от дома си, прорязван от агонизираща болка, без документи за самоличност, без пари за такси. Налагаше се да върви бавно, накуцвайки като инвалид…

Я по-добре да тръгвам, рече си той. Завръщането няма да е нито лесно, нито бързо. Минаваше обед, вятърът откъм океана започваше да набира сила. Екипът му изпълняваше отлично предназначението си — да спира вятъра. За съжаление обаче задържаше и потта, която бързо се вледеняваше по разгорещеното му тяло.

Никога няма да се прибера у дома, проплака съзнанието му. Ще си умра тук, на пясъка, напълно окуцял. Ситните песъчинки запълваха порите на кожата му като фин цимент, тялото му бавно се вцепеняваше.

В главата му изплува една ясна, напълно реалистична картина: няколко поколения по-късно, когато туристите отново ще се тълпят в Сан Франциско, мнозина от тях ще пускат монета от четвърт долар в автоматичните бинокли на Клиф Хаус, ще се възхищават на плажната ивица и ще се чудят каква е тази фигура с човекоподобни очертания върху пясъка, появила се внезапно някъде в края на деветдесетте — един паметник от втвърден пясък, символизиращ кекавостта и глупостта на средната възраст у човека…