Смъртоносно бяло

Бутна телефона обратно към Изи, която попита:

– Защо се интересуваше толкова къде е Вениша?

– Познай от три пъти – отвърна Рафаел развеселен. Уловила намека му, Робин отклони поглед през прозореца и усети как се изчервява. Зачуди се дали Мич Патерсън не се бе обадил на Кинвара да й насади тази идея в главата.

– О, я стига – рече Изи. – Според теб тя мисли, че татко... Та Вениша е на години да му бъде дъщеря!

– В случай че не си забелязала, така е и със собствената му съпруга – посочи Рафаел. – Знаеш я каква е. Колкото повече не върви бракът им, толкова по-ревнива става. Татко не й вдига и тя си прави параноични заключения.

– Татко не й вдига, защото тя го подлудява – отвърна Изи, чийто яд към баща й внезапно отстъпи пред неприязънта към мащехата й. – През последните две години отказва да помръдне от дома и да остави проклетите си коне. И изведнъж идва олимпиадата, градът се напълва със знаменитости и тя иска да дойде издокарана като кукличка и да го разиграва министерска съпруга.

Пак пое дълбоко дъх, попи лицето си и се изправи.

– Ще се връщам, страшно много работа има. Благодаря, Раф – каза и го потупа леко по рамото.

И после си тръгна. Рафаел я съпроводи с поглед, след което се обърна към Робин.

– Знаеш ли, единствена Изи си направи труда да ме посети в затвора.

– Да, тя ми каза – отвърна Робин.

– А когато като дете трябваше да ходя в проклетата Чизъл Хаус, само тя говореше с мен. Аз бях малкият негодник, разбил семейството им, и те всички ме мразеха неистово, но Изи ми позволяваше да й помагам в грижите по понито.

Той нацупено разклати кафето в чашата си.

– Сигурно и ти като всички други момичета си била влюбена в нафукания Фреди? Той ме мразеше. Наричаше ме „Рафаела“, правеше се как татко е казал на семейството, че съм момиче.

– Колко ужасно – промълви Робин и на намръщеното лице на Рафаел се появи неохотна усмивка.

– Много си мила.

Сякаш спореше сам със себе си дали да каже нещо, или не. Изведнъж попита:

– Случайно да си срещала Джако Кент, като си гостувала?

– Кого?

– Възрастен човек, който работеше за татко. Живееше на територията на имението. Плашеше ме до смърт, като бях малък. Имаше хлътнали страни и безумни очи и все се появяваше изневиделица, като бях в парка. Никога не ми каза нито дума, само ругаеше, ако му се пречках.

– Май смътно си спомням един такъв – излъга Робин.

– Татко му беше дал прякора Джако Кент. А кой всъщност е Джако Кент? Нямаше ли нещо общо с дявола? Така де, буквално имах кошмари с тоя старец. Един път ме спипа, като се опитвах да вляза в хамбар, и направо ме побърка. Приближи лице до моето и каза нещо от рода, че нямало да ми хареса каквото ще видя там или че било опасно място за малки момченца, или... не си спомням точно. Бях хлапенце тогава.

– Страшничко звучи – потвърди Робин с вече събуден интерес. – Какво е правил там, разбра ли някога?