Краля демон [bg]

— Не знам за какво говориш.

Раиса се преви надве и стисна гърдите си с ръце, сякаш Авърил беше изтръгнал сърцето ѝ.

— Милостива Създателко — простена тя.

Авърил я погледна и за момент затвори очи в опит да си възвърне самообладанието. После се обърна към Мика.

— Член на Демонаи съм, забрави ли? На какво разчиташ? Че няма да разпозная символа ли? — Авърил сграбчи предницата на елегантния му жакет и го разтърси силно. — Тя не е за теб, разбра ли? Никога няма да я имаш.

Гняв заля лицето на Мика и измести смущението.

— И защо не? Достатъчно добър съм за тамронските принцеси.

— Тогава се ожени за някоя от тях — отвърна Авърил.

— Кой говори нещо за женене? — парира го Мика с блеснали черни очи. — Но щом го споменаваш, защо да не се оженим, ако искаме? Омръзна ми да се подчинявам на глупави закони, изковани преди хиляда години.

— Ако още веднъж опиташ подобно нещо, клановете отново ще погнат магьосници. И ще започнем от теб.

— Никога не са спирали да преследват магьосници — горчиво констатира Мика. — Знаем какви планове кроите в лагерите си. Знаем, че ти си демонайски воин. И ние си имаме шпиони. А що се отнася до този медальон — той го побутна с крак, — всички истории за зли магически амулети са именно това — истории. На вас, демонайците, само магически заговори са ви в главата.

Мика се наведе, взе медальона и го пъхна в джоба си.

— Води я в двореца тогава. Аз се връщам на тържеството. — Минавайки покрай Раиса, се приведе и я целуна по устните. После вдигна поглед и се ухили злобно на Авърил. — Но знай, че ми харесва да я целувам и ако съдя по реакцията и, на нея също ѝ харесва. Само опитай да ни разделиш.

И си тръгна.

Авърил го изпрати с поглед. Амон пристъпваше от крак на крак в колебание дали да остане, или да си тръгне.

Вътрешностите на Раиса се бунтуваха. В тялото ѝ — същинско бойно поле — различни усещания се разбиваха едно в друго със силата на вълните край Варовикови чукари. Устните ѝ още пареха от целувката на Мика и ѝ се искаше да се втурне след него, да му се извини за изстъпленията на баща си. Чувстваше се зашеметена, измъчваше я копнеж. Отпусна глава между коленете си и започна да диша дълбоко, решена да не припада.

Амон коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ.

— Рай… Ваше Височество — поправи се той с изпито, бледo лице. — Мога ли… да ви донеса нещо? — Тя вдигна поглед към него; изражението му беше колкото колебливо, толкова и решително, сякаш се боеше тя да не се изплюе в лицето му, но май имаше готовност да поеме дори този риск.

В крайна сметка Раиса повърна върху него. И върху себе си.

Ужасена, тя направи опит да се извини, но Амон изглеждаше толкова сериозно и абсурдно със стомашните ѝ сокове по косата и парадната си униформа, че я досмеша. Той впери укорителен поглед в нея, извади кърпичката си и избърса внимателно лицето ѝ.

Авърил побърза да спаси пелерината ѝ.

— Къде са ти обувките, Раиса? — попита той, озъртайки се наоколо.