Краля демон [bg]

Щом стъпиха в коридора обаче, се оказаха лице в лице с Амон Бърн. Стоеше там и им препречваше пътя.

— О! — Раиса едва спря; копринените ѝ чорапи се пързаляха по пода. Беше си загубила обувките.

— Пак ли ти? — въздъхна Мика. — Как е възможно да си навсякъде?

Амон не му обърна внимание.

— Баща ти те търси — обърна се към Раиса. — Не го ли чу да те вика?

— Ами… — Тя погледна към Мика, незнайно защо останала без думи. — Ние отиваме… на друго място.

— Не ти влиза в работата — сопна се Мика и дръпна Раиса напред с намерението да мине през Амон. — Разкарай се от пътя ми.

Амон не помръдна, само прехвърли погледа си от Раиса към Мика и сбърчи чело.

— Какво са ѝ направили? Изглежда в транс.

Раиса отново чу гласа на баща си, този път по-отблизо.

— Раиса!

— Лорд Демонаи! — провикна се Амон. — Тук е! В коридора! С Мика Баяр. Побързайте!

— Кръв и кости — изруга Мика. — Кога ще спреш да се бъркаш, където не ти е работа? Ще си платиш за това. — Пусна ръката на Раиса и си взе една пастичка от близкия поднос. После се облегна на стената и зачака.

Внезапно пред нея се озова лицето на баща ѝ, свъсено като буреносен облак над Ханалеа.

— Е, оставям ви да си говорите. — Амон заотстъпва към балната зала. Ъгълчетата на устата му потрепваха, видимо горд с постъпката си.

— Ти! Да не си мръднал, докато не изясним въпроса — заповяда Авърил и Амон замръзна на място.

Авърил вдигна падналата на пода пелерина на Раиса и я наметна. Меджувременно впери поглед в медальона около врата ѝ. Взира се в него дълго, преди да обърне очи към Мика.

— Каква работа имате тук? — попита ядосано той.

Мика сви рамене и размаха пастичката. Стараеше се да говори небрежно, ала ръката му трепереше.

— Опитвах се да накарам принцесата да хапне нещо. Май че е пийнала повечко.

— Я виж ти! Така ли било?

Авърил вдигна брадичката на Раиса и я погледна в очите. Изглеждаше толкова странно. Тя се засмя, но спря, когато баща ѝ я стисна по-силно.

— Не бъди толкова груб — смъмри го тя и се изтръгна от хватката му. — Защо се държиш така? С Мика тъкмо си тръгвахме.

— Така ли? — Внезапно Авърил придоби в очите ѝ вид на изключително висок и внушителен в клановата си роба.

— Исках дай покажа гледката от терасата — оправда се Мика, налапа остатъка от пастичката и си облиза пръстите. По устните му остана пудра захар. Раиса спонтанно дръпна главата му надолу и понечи да събере с целувка белия прашец. Устата му и бездруго беше сладка и гореща, затова с учудване се питаше колко ли по-сладка би могла да стане.

— Раиса — простена дрезгаво Мика и плъзна ръце около кръста ѝ, без да обръща внимание на убийствения поглед на баща ѝ.

И Мика изглеждаше леко опиянен.

— Раиса! — Авърил я издърпа от Мика и я бутна в един стол. — Не си на себе си. Време е да извикаме каретата.

— Още е paнo — възпротиви се Мика. Прокашля се, местейки поглед от Раиса към Авърил и обратно. — Моля ви, Ваше Височество. Останете още малко. Все пак празнуваме дебютантския ми ден.