Нашите предци [bg]

За този лов на вълци по-късно Козимо разправяше много версии и не мога да кажа коя бе истинската. Например:

— Битката вървеше добре, когато, придвижвайки се към дървото на последната овца, заварих там три вълка, които бяха успели да се изкатерят и я довършваха. Полуослепен и замаян от хремата, която ме измъчваше тогава, стигнах почти до вълчите муцуни, без да ги забележа. Като ме взеха за овца, която ходи на два крака по клоните, зверовете понечиха да се хвърлят върху мен, разтворили челюсти, още червени от кръв. Пушката ми беше празна, защото след толкова изстрели бях останал без барут, а не можех да достигна другата, приготвена на това дърво, понеже там бяха вълците. Бях на страничен и при това доста тънък клон, но над мен имаше един по-дебел и по-здрав. Отстъпих назад по моя клон, като полека се отдалечавах от ствола. Един вълк бавно ме последва. Ала аз с ръце се държах за горния клон, преструвайки се, че се движа по тънкия, а всъщност висях на по-здравия. Излъганият вълк тръгна напред, клонът под него се огъна, докато аз с един скок се издигнах на по-горния. Звярът падна, като излая подобно куче, строши си кокалите и остана на място.

— Ами другите два вълка?

— … Другите два ме наблюдаваха неподвижни. Тогава внезапно свалих шубата и качулката от кожа и ги хвърлих върху тях. Като видя да го връхлита бялата сянка на агне, единият вълк се опита да я хване със зъби, но тъй като се беше приготвил да сграбчи нещо много тежко, а това бе просто една празна кожа, загуби равновесие, килна се настрана, строполи се на земята и също си счупи краката и врата.

— Остана още един…

— … Остана още един, ала след като бях съблякъл дрехите, от студ кихнах тъй, че небето се разтресе. При тази внезапна и неочаквана кихавица вълкът така подскочи, че падна от дървото и си строши врата като другите два.

Тъй разказваше брат ми за битката през онази нощ. Едно обаче е вярно — че настинката, която хвана, какъвто си беше болнав, едва не се оказа фатална за него. Прекара няколко дни между живота и смъртта и в знак на признателност бе лекуван за сметка на общината на Омброза. Лежеше в един хамак, обграден от грижите на качващи се и слизащи по стълби доктори. Най-добрите лекари от околността бяха повикани за консулт: едни му правеха клизми, други — кръвопускане, трети му слагаха синап, а някои — компреси. Никой не говореше вече за барон Ди Рондо като за луд, всички го смятаха за един от най-големите гении и феномени на века.

Това трая, докато беше болен. Щом оздравя, отново едни започнаха да мислят, че си е разумен както преди, а други, че е луд, какъвто си е бил винаги. Истината е, че той престана да върши странности. Продължи да печата един седмичник, като от „Монитор на двуногите“ го преименува на „Разумното гръбначно“.