Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Засадата бе прекратена така внезапно, както бе започнала.

При светлината на пламъците Валънтайн виждаше навред мъртви метаморфи. Сред тях лежаха и двама мъртви скандари. Лизамон Хълтин имаше кървава, но плитка рана на едното бедро; Слийт бе загубил половината от жакета си и бе получил няколко незначителни порязвания; Шанамир имаше следи от нокти по бузата. Валънтайн също усещаше няколко дребни драскотини и резки, а ръцете го боляха и тежаха от умора. Но не беше сериозно ранен. Ала Делиамбър… къде беше Делиамбър? Магьосникът врун не се виждаше никъде. Разтревожен, Валънтайн се обърна към Карабела и запита:

— Врунът остана ли във фургона?

— Мисля, че всички излязохме, когато се подпали.

Валънтайн свъси вежди. Сред горската тишина единствените звуци бяха страшното съскане и пращене на огъня и тихото язвително потупване на дъжда.

— Делиамбър! — извика Валънтайн. — Делиамбър, къде си?

— Тук съм — откликна тънко гласче отгоре. Валънтайн вдигна очи и видя магьосника вкопчен за един як клон на петнайсет стъпки от земята. — Воюването не е работа за мен — обясни Делиамбър кротко, залюля се и тупна в ръцете на Лизамон Хълтин.

— Какво ще правим сега? — рече Карабела.

Валънтайн разбра, че тя питаше него. Той командуваше. Залзан Кавол, коленичил до труповете на братята си, изглеждаше зашеметен от смъртта им и от загубата на своя скъпоценен фургон.

— Нямаме друг избор, освен да караме през гората — отговори той. — Ако се опитаме да поемем по главния път, ще срещнем други метаморфи. Шанамир, как са добичетата?

— Мъртви — изхълца младежът. — Всички до едно. Метаморфите…

— Тогава ще тръгнем пеш. Е, вярно, ще вървим дълго и ще се измокрим. Делиамбър, на какво разстояние сме според теб от река Стейче?

— На няколко дена път, предполагам. Но нямаме точна представа за посоката.

— Ще следваме наклона — обади се Слийт. — Реките оттук нататък не текат по нанагорнището. Ако се движим все на изток, непременно ще стигнем до нея.

— Стига да не ни се изпречи някоя планина — забеляза Делиамбър.

— Ще намерим реката — каза Валънтайн решително. — Стейче се влива в Зимър при Ни-моя, нали?

— Да — потвърди Делиамбър, — но течението й е буйно.

— Ще си опитаме късмета. Мисля, че най-бързо се строи сал. Хайде. Ако продължаваме да стоим тук, пак ще ни нападнат.

Не можаха да спасят нищо от фургона, нито облекло, нито храна, нито лични вещи, нито жонгльорските си принадлежности — всичко беше загубено, всяко парченце, всичко освен това, което имаха на гърба си, когато излязоха да пресрещнат тия, които им бяха устроили засада. За Валънтайн това не представляваше голяма загуба, ала за някои от другите, особено за скандарите, беше разорително. Фургонът дълго време им бе служил за дом.