Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Храна, свята за горските братя — каза Лизамон Хълтин. — Внимавай!

Въпреки това изгладнелият скандар вече се канеше да свали един от огромните плодове с енергомета си, ала Валънтайн го сряза:

— Не! Забранявам това!

Залзан Кавол го гледаше смаяно. За миг някогашните му навици на командир се пробудиха и той се вторачи кръвнишки във Валънтайн, сякаш искаше да го удари. Но успя да се овладее.

— Гледайте — каза Валънтайн.

Иззад всяко дърво изскачаха горски братя. Те бяха въоръжени с духалата си за стрели; и като видя, че крехките маймуноподобни създания ги обграждат, от умора Валънтайн беше почти готов да се остави да го убият. Но само за миг. Той се съвзе и каза на Лизамон Хълтин:

— Попитай ги може ли да получим храна и водачи до Стейче. Ако поискат да им платим, мисля, че можем да им жонглираме с камъни или парчета плод.

Жената-воин, двойно по-висока от горските братя, се смеси с тях и дълго разговаря. Когато се върна, беше усмихната.

— Те знаят — каза, — че ние сме освободили братята им в Илиривойн!

— Значи сме спасени! — възкликна Шанамир.

— Новините се разнасят бързо в тази гора — вметна Валънтайн.

Лизамон Хълтин продължи:

— Ние сме техни гости. Те ще ни нахранят. И ще ни водят.

Тази нощ скитниците се натъпкаха здравата с плодове дуика и други горски деликатеси и дори за пръв път от засадата прозвуча смях между тях. После горските братя им изпълниха нещо като танц, някакво маймунско подскачане, а Слийт, Карабела и Валънтайн за отплата изиграха импровизирано няколко жонгльорски номера, използвайки предмети, събрани в гората. След това Валънтайн спа дълбоко и отморително. В съня си беше надарен със способността да лети и видя, че се носи към най-високата точка на замъка Връхни.

А на сутринта групичката бъбрещи горски братя ги заведе до река Стейче, която отстоеше на три часа път от дуиковата горичка, и с пискливо цвърчене се сбогува с тях.

Гледката на реката ги отрезви. Доста широка, макар че далеч не можеше да се сравнява с могъщата Зимър, тя се носеше на север с изумителна бързина и течението й беше толкова буйно, че бе издълбало дълбоко корито, обградено на много места от високи скалисти стени. Туктам от водата стърчаха страшни каменни зъбери, а надолу по течението Валънтайн забеляза белите въртопи на бързеите.

Построяването на салове им отне ден и половина. Отсякоха младите стройни дървета, които растяха на речния бряг, окастриха ги и ги огладиха с ножове и остри камъни, вързаха ги едно за друго с лиани. Резултатите едва ли можеха да се нарекат изящни, ала саловете, макар и груби, изглеждаха горе-долу годни за плаване по река. Те бяха общо три — един за четиримата скандари, един за Кхун, Виноркис, Лизамон Хълтин и Слийт, а на един се настаниха Валънтайн, Карабела, Шанамир и Делиамбър.