Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Привечер, когато се движеше под силния дъжд през неравна, пресечена местност, внезапно ги сполетя беда.

Валънтайн беше в средата на фургона с Делиамбър и Карабела; повечето от останалите спяха, а Хейтраг Кавол и Гибор Хаерн караха колата. Отпред се чу трясък, пукот, сякаш нещо се чупеше, и след миг фургонът спря рязко.

— Повалено от бурята дърво! — извика Хейтраг Кавол. — Пътят пред нас е препречен!

Залзан Кавол заруга под нос и задърпа Лизамон Хълтин, за да я събуди. Валънтайн не виждаше отпред нищо освен зеленина, цялата корона на някакъв горски гигант преграждаше пътя. Разчистването му щеше да им отнеме може би часове и дори дни. Нарамили енергомети, скандарите слязоха да проучат положението. Валънтайн ги последва. Бързо се смрачаваше. Вятърът беше поривист и снопове дъжд ги шибаха почти хоризонтално в лицата.

— На работа! — изръмжа Залзан Кавол, клатейки ядно глава. — Телкар! Ти започни да сечеш отдолу! Роворн! Ти — големите странични клони! Ерфон…

— Би могло да стане и по-бързо — обади се Валънтайн, — ако се върнем обратно и потърсим друго разклонение на пътя.

Тази идея сепна Залзан Кавол, като че цял век на скандара не би му хрумвало такова нещо. За миг той се замисли над нея.

— Да — каза най-после. — Това е донякъде разумно. Ако ние…

Ала второ дърво, още по-голямо от първото, рухна на земята на сто ярда зад тях. Фургонът бе хванат като в капан.

Валънтайн пръв разбра какво се е случило.

— Всички във фургона! Това е засада! — И се втурна към отворената врата.

Много късно. От притъмняващата гора рукнаха като поток метаморфи, петнайсет-двайсет на брой, може би и повече, и безмълвно се озоваха сред тях. Залзан Кавол нададе страшен вик на гняв и откри огън със своя енергомет; светлата струя хвърли странно светлолилаво сияние край пътя и двама метаморфи се строполиха, страшно обгорени. Но в същия миг Хейтраг Кавол изхърка, като че се задушаваше, и падна, пронизан от стрела през шията, а Телкар се строполи, вкопчен за друга в гърдите си.

Внезапно задният край на фургона пламна. Намиращите се вътре изскочиха пълзешком навън, водени от Лизамон Хълтин, вдигнала високо вибрационния си меч. Валънтайн се видя нападнат от един метаморф с неговото лице; той ритна съществото, завъртя се, разсече второ с ножа, който беше единственото му оръжие. Чудно му беше, че е нанесъл рана. Със странен захлас гледаше как бликна бронзовата течност.

Валънтайн-метаморфът отново се нахвърли върху него. Нокти посегнаха към очите му. Валънтайн се дръпна, изви се, мушна с ножа. Острието се заби дълбоко и метаморфът политна назад, държейки се за гърдите. Валънтайн потрепери от ужас, но само за миг. Обърка се да посрещне следващия.

Това — боят и убиването — беше за него ново преживяване, от което душата го заболя. Но да бъде мекушав сега значеше да си навлече бърза смърт. Той ръгаше и режеше, ръгаше и режеше. Отзад чу вика на Карабела: