Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Слийт смигна.

— Разбирам мисълта ви, милорд!

Валънтайн се усмихна и двамата млъкнаха.

Да, рече си той, ужасът и разкаянието на Виноркис бяха искрени. И осведомяваха за много неща, които Валънтайн трябваше да знае; защото щом короналът е готов да плаща големи суми за следенето на един незначителен скитник от Пидруид до Илиривойн, колко незначителен е в действителност този скитник? Валънтайн усещаше странно боцкане по кожата си. Повече от всички друго самопризнанието на Виноркис потвърждаваше фактите, които Валънтайн бе открил за себе си. Ако методът, приложен за отделянето му от неговото тяло, е бил нов и сравнително неизпитан, съзаклятниците няма да са сигурни колко ще трае изтриването на съзнанието му и едва ли ще смеят да оставят прокудения коронал да се скита по земята свободен и ненаблюдаван. Затова е нужно да се намира наблизо един шпионин, а вероятно и други; и има опасност да вземат бързо предпазни мерки, ако узурпаторът научи, че Валънтайн започва да възвръща паметта си. Питаше се колко ли внимателно го следят имперските сили и в кой ли момент ще решат да го засекат по пътя му към Алханроел.

Фургонът се движеше все напред и напред в мрака на нощта. Делиамбър и Лизамон Хълтин се съвещаваха непрекъснато със Залзан Кавол за маршрута; другото голямо селище на метаморфите, Авендройн, се намираше някъде на югоизток от Илиривойн, в една котловина между две големи планини, и по всяка вероятност пътят, по който се движеха, щеше да ги изведе там. Разбира се, едва ли беше благоразумно да влязат лекомислено в друг метаморфски град. Вестта за освобождаването на затворника и бягството на фургона сигурно вече ги бе изпреварила. Но още по-опасно щеше да бъде, ако се опитаха да свърнат обратно към Пиурифейнския фонтан.