Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Един коронал не би допуснал помощниците му да го видят отпуснат и бездушен — тросна се Делиамбър. — А точно сега се приближава един от тях.

Валънтайн замига и зае седнало положение. Лизамон Хълтин крачеше по брега към тях. Тя изглеждаше малко раздърпана, облеклото й беше изпокъсано, исполинското й месесто тяло — посиняло тук-там от натъртвания, ала походката й беше наперена, а когато им подвикна, гласът й гърмеше както винаги.

— Ехо! Здрави ли сте?

— Така мисля — отвърна Валънтайн. — Виждала ли си някого от другите?

— Карабела и момчето, на около половин миля назад в тази посока.

Почувства, че духът му се приповдига.

— Добре ли са?

— Във всеки случай тя е добре.

— А Шанамир?

— Не ще да се събужда. Тя ме прати да потърся магьосника. Намерих го по-скоро, отколкото предполагах. Пфу, каква река! Оня сал се разпадна толкова бързо, че почти ме досмеша!

Валънтайн посегна за дрехите си, установи, че са още мокри, и като повдигна рамене, ги пусна на камъните.

— Трябва да отидем при Шанамир веднага. Знаеш ли нещо за Кхун, Слийт и Виноркис?

— Не съм ги виждала. Паднах в реката и когато се измъкнах, бях сама.

— Ами скандарите?

— Няма никаква следа от тях. — После се обърна към Делиамбър: — Къде сме според теб, магьоснико?

— Далеч отвсякъде — отговори врунът. — Поне се измъкнахме благополучно от земите на метаморфите. Хайде, води ме при момчето.

Лизамон Хълтин метна Делиамбър на рамо и закрачи обратно по брега, а Валънтайн закуца след тях, носейки мокрите си дрехи преметнати на ръката. След известно време се натъкнаха на Карабела и Шанамир, разположили се в едно заливче с ослепително бял пясък, заобиколени от дебели речни тръстики с червени стъбла. Карабела, разнебитена и с изморен вид, носеше само къса кожена пола. Но изглеждаше горедолу в добра форма. Шанамир лежеше в безсъзнание, дишаше бавно, кожата му имаше странен тъмен оттенък.

— Ох, Валънтайн! — извика Карабела, като скочи и се затича към него. — Видях как водата те повлече… а после… а после… Ох, мислех, че никога вече няма да те видя!

Той я притискаше до себе си.

— И аз мислех същото. Мислех, че съм те загубил завинаги, любов моя.

— Пострадал ли си?

— Ще ми мине — каза той. — А ти?

— Мятах се, мятах се, мятах се, докато най-сетне забравих дори името си. Ала после намерих спокойно място и доплувах до брега, а Шанамир беше вече там. Но не се събуждаше. Тогава Лизамон изскочи от шубраците и каза, че ще се опита да открие Делиамбър и… Ще се оправи ли той, магьоснико?

— След малко — отговори Делиамбър, разполагайки връхчетата на пипалата си по гърдите и челото на юношата, като че му преливаше енергия. Шанамир изсумтя и се размърда. Очите му се отвориха колебливо, затвориха се, отвориха се пак. С хрипкав глас понечи да каже нещо, ала Делиамбър му заповяда да мълчи, да лежи неподвижен, за да възвърне силите си.