Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

А после? С лодка до Пилиплок, с поклоннически кораб до Острова на съня и дано някак да си издействат среща с Господарката, неговата майка, ами после? Ами после? Как можеш да претендираш за короналския трон, когато лицето ти не е лицето на лорд Валънтайн, законния управник? С какво право, на какво основание? На Валънтайн това начинание му се струваше невъзможно. По-добре да остане тук, в гората, и да управлява малката си дружина. Те с готовност го приемаха за такъв, за какъвто се смяташе; но в оня свят на милиарди непознати хора, в онази обширна империя от гигантски градове, която се простираше зад хоризонта, как, как, как ще успее някога да убеди невярващите, че той, Валънтайн жонгльорът, е…

Не. Тези мисли бяха глупави. Откакто се бе появил, лишен от памет и минало, в покрайнините на Пидруид, никога не бе изпитвал нужда да властва над други; и макар че му се падна да командва тази малка група, то беше по-скоро поради естествена дарба и поради неспособността на Залзан Кавол да изпълнява тази роля, отколкото поради някакво открито негово желание. И все пак той командуваше, макар и колебливо и деликатно. Така щеше да бъде и докато пътуваха по-нататък през Маджипур. Щеше да се придвижва стъпка по стъпка и да прави това, което му се струваше правилно и редно, и може би Господарката щеше да го напъти, и с волята на Божествения един ден щеше да стои отново в замъка Връхни, и ако това не беше част от големия план, е, все пак беше приемливо. Нямаше от какво да се страхува. Бъдещето щеше да тече спокойно по вярното си русло, както бе текло от Пидруид насам. И…

— Валънтайн! - извика Карабела.

Сред реката сякаш бяха израсли огромни каменни зъби. Навред имаше речни камъни и чудовищни бели въртопи, а точно отпред — зловещ клокочещ водопад, където Стейче скачаше в празно пространство и по редица стъпала с рев се спущаше в една долина далеч долу, Валънтайн държеше здраво пръта си, но никакъв прът не можеше да му помогне сега. Той се заклещи между два камъка и се отскубна от ръцете му; след миг се чу страшен стържещ звук — крехкият сал, блъскан от подводни камъни, се завъртя под прав ъгъл спрямо посоката си и се разцепи. Валънтайн бе отхвърлен в студения поток и повлечен напред като коркова запушалка. За миг сграбчи Карабела за китката; но после течението я отскубна и докато той отчаяно я търсеше опипом, бързите води го погълнаха и помъкнаха към дъното.

Пъхтейки и давейки се, Валънтайн се мъчеше да измъкне главата си от водата. Когато успя, беше вече далеч надолу по течението. Отломките от сала не се виждаха никъде.

— Карабела! — извика той. — Шанамир! Делиамбър! Ехо! Ехо!

Рева до пресилване, ала грохотът на бързеите така всецяло заглушаваше виковете му, че самият той едва ги чуваше. Страшно усещане на болка и безизходност скова душата му. Значи всички бяха изчезнали? Приятелите му, обичната му Карабела, хитрият дребен врун, сръчният юноша Шанамир — всички бяха пометени и загинали за миг? Не. Не. Немислимо. Това беше страдание, много по-мъчително от тази все още нереална за него работа — да е коронал, изгонен от Замъка. Какво значеше то? Те бяха скъпи за нещо същества от плът и кръв; а онова — само титла и власт. Нямаше да престане да ги зове по име, докато реката го мяташе насам-натам. „Карабела! — крещеше той. — Шанамир!“