Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Валънтайн се вкопчваше с нокти за камъните, мъчейки се да спре неволното си спущане, ала сега беше в средата на бързеите, блъскан и лашкан от течението и от камъните в речното корито. Зашеметен и изнемощял, полупарализиран от мъка, Валънтайн се отказа от борбата и се остави да бъде влачен надолу по гигантската стълба на реката като малка играчка, въртяща се и подскачаща по пътя си. Той прилепи колене до гърдите си и обгърна главата си с ръце, опитвайки се да намали до минимум площта, изложена на ударите на камъните. Силата на реката беше страхотна. Значи тук и по такъв начин, мислеше си той, завършва голямото приключение на Валънтайн от Маджипур, някога коронал, покъсно скитащ жонгльор, а сега очакваш всеки момент да бъде разкъсан на парчета от безличните и бездушни сили на природата. Той молеше за помощ Господарката, която смяташе за своя майка, гълташе жално въздух, премиташе се презглава, спущаше се все по-надолу, по-надолу и по-надолу, удари се в нещо със страшна сила и помисли, че сигурно това е краят, само че не беше краят, и пак се удари в нещо, което му причини непоносима болка в ребрата, спря дъха му и трябва да бе загубил съзнание за известно време, защото вече не усещаше болка.

А после се видя проснат на чакълестата брегова ивица, в тих страничен ръкав на реката. Струваше му се като че с часове е бил подмятан в гигантска кутия със зарове и изхвърлен без посока от нея, изоставен и безполезен. Тялото го болеше на хиляди места. Когато дишаше, усещаше дробовете си просмукани от вода. Трепереше и по кожата му имаше синини. И беше съвсем сам под необятно безоблачно небе, в края на някаква непозната пустиня, цивилизацията се намираше на неизвестно разстояние някъде пред него, а приятелите му може би бяха срещнали смъртта си, блъскани в речните камъни.