Лотарията [The Winner - bg]

— Каква прекрасна идея. И ме облекчавате значително. Знаете ли как се казва къщата?

— Уикънс Хънт.

— Ооо! — Усмивката на Пембъртън бързо помръкна.

Той облиза устни и на лицето му се изписа отчаяние,

— Какво, да не е изгоряла или нещо подобно?

— Не, не. Чудесно място, напълно ремонтирано. За съжаление вече не се продава. — Пембъртън въздъхна дълбоко.

— Сигурен ли сте? — Тонът на Конклин беше доста скептичен.

— Абсолютно. Аз лично я продадох.

— По дяволите, и кога?

— Има вече две години, макар че новите собственици се нанесоха само преди няколко месеца. Трябваше да се прави основен ремонт.

— Дали ще искат да я продадат сега? — повдигна вежди Конклин. Лицето му придоби лукаво изражение.

Пембъртън моментално прецени откриващите се възможности. Да продаде такъв имот още веднъж в рамките само на две години? Какъв ефект би имало това върху портфейла му!

— Всичко е възможно. Познавам ги, всъщност единия, доста отблизо. Току-що закусвахме заедно.

— Става дума за семейство, нали? Възрастни, като мен. Къщата не е за хора, навлизащи в живота, така поне ми беше казал баща ми.

— Не, не са семейство. Той е много по-възрастен, но имотът не е негов. Неин е.

— Неин? — изненадано се наведе напред Конклин. Пембъртън се озърна, изправи се и затвори вратата. После седна до Конклин.

— Ще ви кажа нещо абсолютно поверително.

— Разбирам. Нямаше да оцелея толкова години на Уолстрийт, ако не можех да пазя тайна.

— Макар че в нотариалния акт се споменава името на някаква корпорация, истинската собственичка е една млада жена. Катрин Савидж. Явно е страхотно богата. Честно казано, не знам какъв е произходът на парите й, а и не ми е работа да питам. Живяла е дълги години в чужбина. Има дъщеричка на десет години. С Чарли Томас, възрастния мъж, сме се срещали няколко пъти. Направиха някои много щедри дарения. Тя не излиза много, но това е разбираемо.

— Естествено. Ако дойда при вас, няма да ме виждате със седмици.

— Точно така. Изглеждат добри хора, въпреки всичко. И май тук са щастливи. Много щастливи. Конклин въздъхна на свой ред.

— Е, явно нямат намерение скоро да се местят. Жалко. — Той се взря настойчиво в Пембъртън. — Наистина жалко, тъй като обикновено плащам още един хонорар върху обичайната комисиона за продажба.

— Така ли? — Пембъртън наостри уши.

— Нали нямате някакви морални съображения, които да ви възпират да приемете подобен стимул?

— Не се сещам — побърза да отговори Пембъртън. — И на каква сума би възлязъл новият хонорар?

— Двайсет процента от продажната цена.

Хари Конклин забарабани с пръсти по масата и с удоволствие видя как лицето на Пембъртън сменя няколко пъти цвета си.