![Лотарията [The Winner - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Лотарията [The Winner - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лотарията [The Winner - bg]». Краткое содержание книги:
Лу Ан няма нищо. Живее в стара каравана с малкото си момиченце и вечно пияния неудачник, който е негов баща. Работи като келнерка в крайпътно заведение и мечтае дъщеря й да има по-щастлива съдба.
Лу Ан дори не подозира, че откаже ли на Джаксън, ще умре. Приема съблазнителното предложение, за да започне нов живот. Тя не знае, че е една марионетка в грандиозен спектакъл, режисиран от гениален психопат. И ще трябва да плати твърде висока цена.
„Лотарията“ е кошмарната версия на сбъднатата американска мечта. А Лу Ан е героиня на нашето време — силна, умна, оцеляваща.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=66946
Лу Ан плъзна ръка по бедрата си, опитвайки се да отмие тези обезпокояващи мисли. Но резките движения по кожата й предизвикаха неочаквано откритие. Последният мъж, с когото бе спала, беше Дуейн Харви, преди десет години. Докато пръстите й се движеха по гърдите й, лицето на Ригс изплува пред нея. Тя разтърси сърдито глава, затвори отново очи и притисна лице към плочките. Беше толкова топло, мокро, безопасно. Почти несъзнателно ръцете й се плъзнаха към кръста, после към хълбоците и през цялото време лицето на Мат Ригс беше пред нея. Продължаваше да стиска очи. Дясната й ръка се стрелна към пъпа. Гърдите й натежаха. От устните й се отрони стенание. По бузата й се плъзна сълза. Десет години. Десет изгубени години, по дяволите. Пръстите на двете й ръце се докосваха и разминаваха като стрелките на часовник. Бавно, методично, сигурно. Напред и назад… Тя подскочи рязко и си удари главата в душа.
— Господи, Лу Ан! — възкликна на глас тя, спря водата и грабна хавлията. Мускулите на врата й бяха стегнати, вените на ръцете й — набъбнали. Тя погледна към душа с виновно изражение. Не беше лесно. Никак не беше лесно.
В разкошно обзаведената й спалня се намираше и един много скъп за нея предмет. Часовникът, подарен от майка й, продължаваше да отмерва времето и сега тиктакането му я върна към действителността. Добре, че го беше пъхнала в чантата си, преди за малко да я убият в онази каравана преди толкова години. Все едно стар приятел свиреше на раздрънкана китара, малко фалшиво, но пък толкова успокояващо.
Тя обу дантелени бикини и се върна в банята да си изсуши косата. В огледалото видя жена, която е на ръба на нещо сериозно. Може би пълна разруха? Дали да не тръгне на психотерапия? Но там трябваше да се говори само истината, за да е успешно лечението. Не, нямаше да стане. Както винаги трябваше да се справи с проблема сама.
Тя прокара пръст по белега на лицето си, припомняйки си болезнените събития от миналото. Никога не го забравяй, каза си. Всичко е измама. Всичко е лъжа. Спомни си за избухването на Лиса. Не можеше да остави нещата така. Трябваше да поговори с дъщеря си, да прогони яростта и болката й. Тя отиде в спалнята да си облече халата.
— Здравей, Лу Ан.
Беше толкова изумена, че трябваше да се подпре на рамката на вратата, за да не се свлече на пода. Взирайки се в него, Лу Ан осъзна, че мускулите на лицето й са парализирани. Не можеше да мръдне, сякаш бе получила удар.
— Отдавна не сме се виждали. — Джаксън се отдалечи от прозореца и седна на леглото.
Небрежните му движения я изтръгнаха от вцепенението.
— Как, по дяволите, влезе?
— Безсмислен въпрос! — Думите и тонът бяха до болка познати. Миналото я връхлетя с такава скорост, че просто не можеше да си поеме дъх.
— Какво искаш? — принуди се да изрече тя.
— Виж, това има смисъл. Но тъй като ни предстои да обсъдим доста важни неща, предлагам ти първо да се облечеш. Ще се чувстваш по-удобно. — Той се взря немигащо в тялото й.
Лу Ан не можеше да откъсне очи от Джаксън. Фактът, че е полугола, я притесняваше много по-малко от мисълта да се обърне с гръб към него. Накрая тя отвори гардероба, измъкна един халат и бързо го облече, стягайки силно колана. Той дори не я гледаше. Очите му се плъзгаха из будоара й, спряха се за миг на часовника на стената и продължиха нататък. Очевидно тялото й — гледка, за която мнозина мъже биха платили твърде високо — не събуждаше в него никакъв интерес.
— Добре си се справила. Доколкото си спомням, предишният ти вкус по отношение на обзавеждането на дома стигаше до мръсен балатум и пластмасови боклуци.
— Не съм във възторг от нахлуването ти в къщата ми.
— А аз не съм във възторг от факта, че трябва да си зарежа работата, за да те спасявам отново, Лу Ан. — Очите му проблеснаха сърдито. — Между другото, как предпочиташ — Лу Ан или Катрин?
— Ти си реши — отвърна остро тя. — Освен това нямам нужда да ме спасява някой, и най-малко ти.