Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Какво стана с детето ми… Боже! Като прекосяваше улицата, той погледна пребледнялото лице на Божана, което бе станало още по-малко, и видя очите й широко отворени и тъмни в нощния мрак.
— Ти ли си, Лазе… — прошепна тя.
— Не се плаши, Божанке, нищо ти нема. Само ти прилоша малко.
— Не се плаша, Лазе… Не се плаша… — Стори му се, че тя се усмихваше.
Сложи я на леглото й. Катерица побърза да донесе светлина. Бенковица избърса с мокра кърпа кръвта по лицето на Божана и под нежната й брадичка. Лазар и Андрея излязоха вън на чардака. На хоризонта отсреща месечината бе дигнала сребърното си ветрило, а все още криеше лице зад планината, която се бе изправила като черна стена далеч оттатък града. Откъм Глаушевия двор се дочуваше глуха врява, гайдата бе млъкнала. Двамата мъже мълчаха. Андрея свиваше цигара, но все не успяваше да я свие и запали. Сетне продума:
— Ти знайш ли от каква болест умре баща ми?
— Немой, Андрея, остави това… Ще й мине. Откъм вратата се дочу гласът на Катерица:
— Вика ви и двамата.
Като се приближиха двамата мъже, Катерица тихо додаде:
— Пак повърна кръв.
Влязоха при болната. Косите й върху възглавницата бяха събрали всичкия блясък на светилника в стаята. Покривката беше придръпната към лицето й, а то като да беше се стопило, с побелели устни, между тежкият златен венец на косите й, и само челото й ярко се белееше влажно и твърдо. Тя обърна очи към Лазара — огромни потъмнели от уплаха и жажда, блясъкът им беше угаснал и бяха се отворили две сини дълбини.
— Ще умра… Лазе — промълви тя едвам чуто, забравила майка си, брата си, и пак повтори името му, по-тихо, само с побелелите си устни: — Лазе…
Лазар пое дъх издълбоко, зачерви се, жилите по слепите му очи набъбнаха на синкави възли.
— Нема да умреш — потрепера гласът му, но сетне стана плътен и звучен: — Като оздравейш… ето тука е майка ти, Андрея… Като оздравейш, ще те поискам да ми станеш невеста.
Никой не отговори на тия думи. Само в очите на Божана просияха издълбоко светлини, но това бяха сълзи.
Малко по-късно, когато Лазар и Катерина се връщаха у дома си, тя придръпна брата си за ръкава:
— Наистина ли, Лазе! Ще се ожениш ли за Божана? Лазар отговори:
— Да.
Сватбарите бяха забравили случката и само неколцина попитаха за Божана. Гайдата бръмчеше на дудука, двете хора край огъня се въртяха. Мина още доста време, а никой не си отиваше. Стоян Глаушев, вече пиян, обхванал шиите на двама от новите си сватове, се развика сред двора:
— Хайде, момчета, къде сте, донесете вино! Сватовете ни изпозаспаха. Вино, деца!
Той се полюшна, излезе напред, улови единия от сватовете за ръката, размаха другата си ръка, поведе хоро:
Люшкаше се, кривеше се цял под такта на песента, гласът му звучеше силен и чист, той все още пееше хубаво. Наловиха се и други на хорото му. Разтичаха се младите прислужници, закипя току-що наточеното вино в каните и паниците, съживи се цялата сватба, Стоян Глаушев извиваше глас:
Момчето ти е заспало на Каракамен планина, на сува рида без вода. Поминале клети айдути, гунчето му го украле…
— Жено, жено, къде си! — прекъсна песента си Стоян, но продължаваше да се люлее и да маха ръка начело на хорото. — Ела, Султано, къде си, ела да се уловиш на хорото ми!
Той не можеше нищо да върши без Султана, дори когато беше пиян от вино и от радост. А може би и се досещаше някак, че бе прекалил с виното, та викаше жена си да замеси и нея в лудориите си, за да не може да му се кара после. Но Султана не се обаждаше.
Влезе пазвантинът и се изправи сред двора с дългата си тояга, а наоколо бързо започна да стихва веселата глъчка. Турчинът рече изтежко:
— Стига веке, чорбаджилар. Нема цела нощ да викате! Стига сватба.
Поканиха го да седне да хапне нещо, но той отказа и си излезе. Пресече се като с нож веселбата и сватбарите започнаха да се разотиват. Пълната месечина, бе се дигнала над покривите, над върховете на дървесата и блестеше като калайдисана тепсия. Черният свод над Глаушевия двор бе изчезнал, бледи и далечни трептяха звездите по ведрото октомврийско небе, жаравата сред двора тихо светлееше, едвам мъждукаха в лунния блясък фенерите по двора. Всичко се преобрази — и людете, които се събираха на групи, за да се сбогуват с гостолюбивите стопани, сега изглеждаха по-други и като преоблечени в други дрехи, с посребрени от луната гайтани по рамената и по всички ръбове. Дворът скоро опустя. Лазар отиде да заключи портата и тъкмо посегна с големия ключ — някой бутна едната й пола и се блъсна в него Катерина, като да хвърли върху него някакъв вихър, задъхана, разчорлена.