Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Не, надявам се — отвърна Перин. Масури поглеждаше към тях между замахванията на тупалката; скоро щеше да разбере за очите на Илиас и да започне да ровичка какво друго го свързва с Перин. — Хайде, бездруго е време да се връщам в своя лагер. Да не би да се тревожиш, че можеш да срещнеш някоя Айез Седай, която те познава? — Дните на Илиас като Стражник бяха приключили, когато се бе разбрало, че може да говори с вълците. Някои от Сестрите смятали, че е белязан от Тъмния, и му се бе наложило да убие няколко други Стражници, за да избяга.
По-старият мъж изчака, докато се отдалечат от шатрите, преди да му отговори и дори тогава заговори тихо, сякаш подозираше, че някой може да има уши, остри като техните.
— Достатъчно опасна ще е някоя, която просто е чувала името ми. Стражниците не бягат толкова често, момче. Повечето Айез Седай ще освободят един мъж, който наистина поиска да си замине — повечето ще го направят, — но въпреки това тя може да те проследи, колкото и далече да избягаш, ако реши да те залови. Но всяка Сестра, която намери някой дезертьор, би отделила от свободното си време, за да го накара да съжали, че изобщо се е раждал. — Той леко потръпна. Замириса не чак на страх, а на предчувствие за болка. — След което ще го предаде на собствената му Айез Седай, за да му набие урока в главата. — На ръба на склона той се огледа през рамо. Масури наистина като че ли се опитваше да вземе душата на килима, съсредоточила целия си гняв в усилието да пробие дупка в него. Илиас обаче отново потръпна. — Най-лошото обаче би било, ако се натъкна на Рина. По-скоро бих приел да попадна в горски пожар с два счупени крака.
— Рина е твоята Айез Седай? Но как би могъл да се натъкнеш на нея? Връзката би трябвало да ти показва къде е тя. — Това погъделичка нещо в паметта на Перин, но каквото и да беше то, се стопи при отговора на Илиас.
— Много от тях могат да замъглят връзката, така да се каже. Навярно всички го могат. Така няма да знаеш много повече от това, че просто все още е жива, а аз бездруго го знам, след като още не съм се побъркал. — Илиас забеляза озадаченото му лице и се изсмя късо. — Светлина, човече, и Сестрата е същество от плът и кръв. Повечето поне. Помисли си само. Би ли искал някой да е в главата ти, когато си гушнал някое засукано слугинче? Прощавай, забравих, че вече си женен. Без да се обиждаш, моля. Макар че се изненадах, като разбрах, че си женен за салдейка.
— Изненада ли се? — Перин никога не се беше замислял точно над този момент от връзката на Стражника. Светлина! Впрочем той никога не беше помислял за Айез Седай по този начин. Изглеждаше почти толкова възможно, колкото… колкото човек да говори с вълците. — Защо си се изненадал?
Тръгнаха надолу през дърветата, без да бързат и да вдигат много шум. Перин винаги бе бил добър ловец, свикнал с леса, а Илиас почти не докосваше листака по земята и се плъзгаше плавно по ниската растителност, без да скърши и едно стръкче. Сега можеше вече да си преметне лъка на рамо, но продължаваше да си го държи готов за стрелба. Бдителен беше Илиас, особено сред хора.
— Как защо? Щото ти си от кротката порода и си мислех, че ще се ожениш за някоя кротка като тебе. Е, вече знаеш сигурно, че салдейките не са никак кротки. Освен пред непознати и външни хора. В един миг ще лумнат като слънцето, а в следващия — всичко е потушено и забравено. Пред тях арафелките изглеждат флегматични, а доманките — направо скучни. — Илиас изведнъж се ухили. — Веднъж живях близо цяла година с една салдейка, Меря. Пукаше ми тъпанчетата през ден, че и всеки ден и чупеше чинии в главата ми. Но всеки път, когато си помислех да се махна, решаваше да се помирим, все измисляше начин и аз така и не стигах до вратата. — Унесен в спомена, той се изсмя хрипливо, но също така унесено поглади един тънък, почти заличен от времето белег на долната си челюст. Като че ли беше от нож.
— Файле не е тдкава. — Прозвуча му все едно, че се е оженил за Нинив! Нинив със зъбобол! — Не искам да кажа, че не се ядосва от време на време — призна той неохотно, — но не вика и не хвърля разни неща по мен. — Е, поне не викаше често и вместо да кипне и да угасне бързо, гневът й започваше доста разгорещено и се задържаше известно време, докато не изстине.
Илиас го изгледа косо.
— Ако изобщо някога съм надушвал мъж, който се мъчи да избегне градушката… Ама ти май винаги й отвръщаш с меки слова, а? Благо като масълце и никога не настръхваш? Никога не й повишаваш глас?