Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Масури знае, че Масема е бесен, също като мен — каза Сеонид. Цялото й спокойствие се беше възвърнало. Изгледа го с хладно, неразгадаемо лице. Мирисът й беше рязко напрегнат. Бдителен. Сякаш изобщо му трябваше носът при тези нейни очи, приковани в неговите — големи, тъмни и бездънни. — Заклех се да служа на Преродения Дракон и най-добрата служба, която сега мога да му дам, е да го отърва от това животно. Не стига, че владетелите знаят, че Масема го поддържа; още по-лошо ще бъде, ако видят, че го прегръща. И хилядите наистина ще загинат, ако се провалиш — ако не се приближиш достатъчно до Масема и не го убиеш.
Главата на Перин се замая. Айез Седай отново извръщаше думите като пумпал, така че да изглежда, че е казала черно, след като е имала предвид бяло. После Мъдрите добавиха още малко.
— Масури Сокава — каза спокойно Неварин — е убедена, че на бясното куче може да му се сложи нашийник и да се върже, за да се използва безопасно. — За миг Сеонид изглеждаше също толкова изненадана, колкото и Перин, но се съвзе бързо. Външно поне. Инак мирисът й стана много предпазлив, сякаш беше усетила капан там, където не го е очаквала.
— Тя също тъй би искала и на теб да ти се сложи нашийник, Перин Айбара — добави Карел небрежно. — Смята, че и ти трябва да си вързан, за да си безопасен. — Нищо по луничавото й лице не издаде дали е съгласна с това.
Едарра вдигна ръка към Сеонид.
— Ти вече можеш да си вървиш. Повече няма да слушаш, но можеш да помолиш Гарадин отново да ти разреши да Цериш раната на лицето му. Той е гай-шайн, не ти е като вашите влагоземски слуги. — Последната дума натърти с много презрение.
Сеонид изгледа Перин не с очи, а с ледунки. После погледна към Мъдрите и устните й затрепкаха на ръба да заговорят. Накрая обаче не й остана нищо, освен да си излезе кротко, с цялото изящество, което можа да си придаде. Външно то беше впечатляващо, след като Айез Седай можеха в това отношение и кралица да засрамят. Но миризмата, която остана след нея, беше на безсилие, толкова остро, че можеше да те среже.
Веднага щом тя си отиде, Мъдрите отново се заеха с Перин.
— Сега — каза Едарра, — можеш да ни обясниш защо би поставил едно побесняло животно до Кар-а-карн.
— Само един глупак може да се подчини на командата на друг да го бутне в пропастта — каза Неварин.
— Ти няма да ни чуеш — каза Джанина, — така че ще те изслушаме ние. Говори, Перин Айбара.
Перин се замисли дали да не духне през процепа на шатрата. Но ако го направеше, щеше да остави зад гърба си една Айез Седай, която можеше да му е от помощ, макар и съмнително, и още една, с шест Мъдри, които до една се бяха настроили да провалят всичко, заради което бе дошъл. Остави отново чашата настрана и опря длани на коленете си. Трябваше да си прочисти малко мислите, ако искаше да им покаже, че не им е запряна коза.
Глава 10
Промени
Когато Перин напусна шатрата на Мъдрите, си помисли дали да не си свали палтото, за да види дали кожата му още си е на гърба и си е цяла. Не излезе от него запряна коза, може би, но елен с шест вълчици, гонещи го по петите и не беше сигурен дали се е оказал достатъчно бързоног. Нито една от Мъдрите не промени мнението си и обещанията им да не предприемат никакви действия на своя глава в най-добрия случай можеха да се нарекат празни. За Айез Седай нямаше никакви обещания, дори мъгляви.
Огледа се за някоя от Сестрите и видя Масури. Между две дървета беше вързано тънко въже, на него беше преметната широка постелка на червени и златни черти с дълги ресни и крехката Кафява я тупаше с дървена тупалка, вдигайки облаци прах, като дребни мушици, проблясващи на утринното слънце. Стражникът й, плещест мъж с оредяла коса, седеше на един паднал дънер наблизо и я гледаше начумерено. Роваир Кирклин обикновено имаше ведра и широка усмивка, която днес беше заровена много дълбоко. Масури забеляза Перин и почти без да спира тупането, го стрелна с толкова смразяваща недоброжелателност, че той въздъхна. А тя беше единствената, която мислеше същото като него. Или поне приблизително същото. Над главата му премина червеноопашат ястреб, яхнал вълни горещ въздух от хълм на хълм, без да пляска с разперените си криле. Много хубаво щеше да е да можеше и той да се зарее нависоко от всичко това. Желязо, само желязо лежеше пред него, и никакъв блян за сребро.
Перин кимна на Сюлин и Девите, които все едно че бяха пуснали корени под оня кожолист, обърна се да си тръгне и спря. Двама мъже се изкачваха по хълма. Единият бе айилец, с прибран в калъф лък на гърба и натъпкан колчан на бедрото, и със сноп къси копия и кръгъл кожен щит в ръка. Гаул му беше приятел и освен това — единственият мъж сред айилците тук, който не носеше бяло. Спътникът, му, с една глава по-нисък, с шапка с широка периферия и палто и бричове в убито зелено, не беше айилец. Той също имаше пълен колчан на бедрото и нож, по-дълъг от тези на айилците, но носеше в ръка лъка си, много по-къс от дългите лъкове от Две реки, макар и по-дълъг от айилските. Нямаше вид на фермер, нито пък на градски човек. Може би беше заради посивялата му коса, привързана на тила и висяща до кръста му, и брадата, стигаща до гърдите му, или навярно беше заради походката му, досущ като на мъжа от едната му страна, плъзгащ се покрай храстите по хълма така, че човек беше сигурен, че и една клонка няма да изпращи под стъпките му и нито един стрък трева няма да се скърши под стъпалото му. Перин не го беше виждал от много, много време.