Хиляда сияйни слънца

— Вече е късно, Мариам.

А на Залмай каза хладно:

— Ти отиваш горе, момче.

Мариам видя как на детското личице се изписа тревога. Залмай огледа нервно и тримата. Вече усещаше, че празното му дърдорене е довело до нещо сериозно — като за възрастни. Погледна отчаяно и гузно първо Мариам, а после майка си.

— Веднага! — викна ядосано Рашид и стисна детето за лакътя.

Залмай се остави послушно да бъде отведен горе. Мариам и Лайла стояха смразени, забили очи в земята, сякаш, ако се погледнеха, щяха да повярват на убеждението на Рашид, че докато той отваря врати и мъкне багажите на хора, които дори не го поглеждат, зад гърба му се прави развратна конспирация, в дома му, в присъствието на любимия му син. И двете мълчаха. Вслушваха се в стъпките горе, едните тежки и предвещаващи беда, а другите — ситнещи и леки като на плашливо животинче. Дочуха приглушени думи, писклива молба, троснат отговор, затръшване на врата, превъртане на ключ. После едните стъпки се запътиха към тях, вече по-настървено.

Мариам видя краката му, тупащи тежко по стълбата. Видя го да мушва ключа в джоба си, видя колана му — беше намотал на пръстите си края с дупките. Фалшивата месингова катарама се влачеше след него и дрънчеше по стълбата.

Мариам понечи да го спре, но той я блъсна и профуча запъхтян край нея. После, без да каже и дума, замахна с колана към Лайла. Направи го толкова бързо, че тя нямаше време да отстъпи, да се свие или поне да вдигне ръка, за да се предпази от удара. Докосна с пръсти слепоочието си, видя кръвта, погледна изненадано Рашид. В очите й се четеше недоумение, но това трая само миг-два и те заблестяха с ненавист.

Рашид отново замахна.

Този път Лайла се предпази, като вдигна ръка и понечи да хване колана. Само че не успя и Рашид отново го стовари върху нея. За миг тя все пак успя да хване колана, но той го изтръгна от ръката й и пак я шибна. После Лайла хукна из стаята, Мариам не спираше да крещи и да умолява Рашид, а той тичаше след Лайла, после й препречи пътя и отново я шибна. В един миг Лайла се стрелна и го удари по ухото, което го накара да изпсува гневно и да я подгони още по-яростно. Хвана я, блъсна я в стената и отново я замлати с колана. Катарамата се стоварваше по гърдите, раменете, вдигнатите й ръце, пръстите и ги разкървяваше.

Мариам не преброи колко пъти изплющя коланът, колко умолителни думи изкрещя тя на Рашид, колко кръга направи около заплетеното кълбо от зъби, юмруци и колан, преди да види как в лицето му се забиват пръсти, нокти дерат челюстите му, вкопчват се в косата му и драскат челото му. Загуби представа колко време мина, преди да осъзнае с потрес и наслада, че пръстите са нейните.

Той пусна Лайла и се обърна към нея. Отначало я гледаше със замъглен поглед, след това очите му се свиха и се вторачиха с интерес. Погледът в тях се смени от недоумение в изумление, последва неодобрение и дори разочарование.

Мариам си спомни как първия път, когато видя очите му в огледалото под сватбения воал в присъствието на Джалил, безразличният им поглед се плъзна по стъклото и срещна нейния — хрисим, отстъпчив, почти извинителен.