Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
„Килерът“ на Людмил Рашев е малка поетическа победа. В нея е душевността на Людмил Рашев и на променящата се (без да знае защо, кое и как?) България. Ще спомена сериозните постижения в стихотворенията „Албиноси I“, „Песен“, „Реклама“, „Алиби“, „Балконът на плътта — душата…“, „ЖК“, „Кратко небе“, „Тенис“, „Албиноси IV“, „На север от моето село — селце!“, „Дочух, без да искам, и бях смутен…“ (или както аз го озаглавявам „Приказка за Палечка“), „Върху земята, където съм заземен“, „Една моя леля се казва Добрина“, „Римейк 2000“.
Но нека спрем до тук. Защото дълбокият разговор за поезията още се води в самия автор. Защото пътят е изключително стръмен, и хлъзгав, а върхът, към който се е устремил Людмил Рашев, е много висок. Пътят нагоре е невероятно труден, на стъпка в страни са опасните пропасти (от задоволяване с постигнатото, от провинциалното самовеличаене, от отказа да се върви без почивка), въздухът е разреден, кислородът е в лек недостиг. Но пък гледката, която се разкрива от върха, е невероятна. Хоризонтът е необозрим.
Нека имаме куража и дружеското рамо да подкрепяме поета в този труден негов път. Нека помълчим, когато се заражда и когато се шлифова онова, неуловимото, към което и нашите души се стремят, но което се създава от поета:
Несподеленото, което превръща житейския „килер“ на Людмил Рашев в светъл хол за поезия.
17 април 2003 година
Две години без Елена
Не можем, не искаме и няма да я забравим.
Тя не е умряла. Просто се пресели в друг свят — на незабравата. Светът на всеки човек, живял повече за другите, отколкото за себе си.
Вече разказвах този случай… Когато свърши тъжната сбирка на четиридесетия ден, закарахме татко на село и се връщахме. Шофираше Стоян, синът. Аз — безпаметен; Стоян мълчи, натиска педала; колата превзема пътя, както мъката душите ни. И след завоя, където започват краводерските лозя, на четири-петстотин метра от другия по-труден и остър завой, пред колата изви щъркел и полетя пред нас, на височината на предното стъкло. И така сто, сто и петдесет метра. После възви надясно, издигна се на юг, към полите на Врачанския Балкан. Душата на Елена ли беше, сбогувайки се да ни предпази от високата скорост пред следващия опасен житейски завой?
Тя беше свободен, щастлив, любвеобилен човек.
Имаше грижа не само за своите деца — за всички деца, за всички жени, за всички хора.
Умееше, при това красиво, да даде всекиму залък щастие.
Късаше от съня си, от почивката, от живота си. Шиеше дрехи, обличаше сирачета, застъпваше се за онеправданите, решаваше човешки проблеми.
И всичко това — без парадничене, без да се бие в гърдите, без капка съжаление или злоба.
С усмивка. С обич.
Сега в много хора има късче от нея: късче вяра, късче надежда, късче успех, добронамереност, готовност за саможертва и борба за човека, за живота, за свободата.
Срещаме из града нейните дрехи, гердани, обеци, брошки, елечета. Нейната усмивка и препредадена доброта. Чуваме казаните от нея думи. Четем писаните с любов към Елена автографи на книги, картини, незабравими женски посвещения, писма от поети, художници, лекари, журналисти, научни работници, ръководителки на женското движение у нас, в Русия, Украйна, Чехия, Гърция, Полша, Словакия, Германия, Франция.
Тя ни гледа от хилядите снимки, рисунки, картини.
Мисля си, че ни поощрява в това, което правим. Подкрепя ни. Окуражава ни.