Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Ако в нещо ще ни упрекне — то е, че не живеем толкова любвеобилно и свободно, като нея. Но такъв упрек, в днешния ден, е погалване с перце.
… Като разлиствахме писма и ръкописи, изпадна мъничко листче. Писала го е при едно влизане в болница. Отдавна. То започва така: „Мили мои…“
И учи децата как да се държат, да помагат в къщи, аз как да ги подкрепям, на приятелите какво да кажем, и ги споменава поименно.
„Сега ще ви е трудно без мен…
Трябва да е чисто и подредено, все едно че сме всички заедно. Трябва да посрещате всеки приятел, все едно че съм у дома…
Обличайте се…
Обичайте се…“
Повечето съвети са към Сребринка, тогава още дете. „Ти, мама, ще си домакинята в тези дни“. Мен пък ме съветва: „Пиши, както ти можеш“. И ме е засилила, ето как: „Както ти можеш — никой не може“.
Тя така и разговаряше с нас. Така съществуваше.
Пак прелиствам това писмо: „Мили мои…“ Обръщението е било към всички — у дома, в работата; към приятелите, другарите, познатите — близките и далечните.
… Сега щъркелите се връщат. Вглеждайте се, все един ще се завърти над вас, ще разплеска криле, или ще ви поздрави с тракането на клюна.
— Честита пролет, мили мой!
Дръжте се…
Ето това е Елена.
И няма как да не остане в нас и с нас — жива завинаги!
12 април 2003 г.
Тази книга се завършваше, когато поетът Людмил Рашев донесе у нас два листа, изписани на ръка, свенливо ги подаде и каза — ако е възможно да има и негова дума за Елена. Ето я „думата“ му:
Из „Дневник, 2004“
21 януари.
Осиротяхме. Отиде си от живота един от най-талантливите писатели не само у нас и не само в Европа — Йордан Радичков.
Отиде си в януари, месеца, който смяташе за най-българския месец. (Има и пиеса „Януари“).
Магьосникът на българското слово ни остави да зъзнем в студа. Не само ние зъзнем, малобройните му приятели, не само многобройните му читатели, но и българските думи. Той имаше любопитството и умението да ги събира всичките, да ги гали и да ги различава. Наричаше ги познати, опитомени („дето сме ги превърнали на кираджийски коне и всеки ги бие с камшика“), диви. Думи, които се задъхват по стръмнините, други, дето без всякакъв възторг си махат опашките, трети „готови винаги да се подмажат,… винаги ще изтичат някъде услужливо“, но и такива, дето „разбиваха страховития впряг, изпокъсваха ремъците и потъваха в тъмните гори и пасбища на въображението“. Сега те клечат в януарския студ, потресени от загубата на грижовния Стопанин. Неизразимата. Защото Стопанинът, който умееше да ги събира така, че и най-незабележимата да получи нов смисъл и сияние от неочакваната съседка, вече го няма. Няма го магьосникът, дето умееше да ги кара да се трудят ден и нощ, да се молят и да градят, да извайват не какво да е, а народната душа.
Но пък доловените й черти, направените ескизи и рисунки са в неговите книги, и в душите на читателите. Нали суматохата, тенците, верблюдите, привързаният балон, врабчетата, свраките, Коца Герасков, коженият пъпеш, шипковият храст, словесните портрети на Григор Вачков и Методи Андонов са тук. И по всички страни на света.
Значи Йордан Радичков пак е тук, пак е с нас.
Млада Околчица или другите „оченца“ на България