Пустош

Сузана погледна на североизток и помисли: „Някога по тази река са минавали лодки и някъде надолу по този път е имало пристан и може би друго малко селище, състоящо се предимно от пивници и колиби. Каруци са сновели насам-натам Преди колко време ли е било това?“

Нямаше представа. Но със сигурност е било отдавна, като се имаше предвид как изглеждаше това място.

Някъде в далечината монотонно скърцаше ръждясала панта. От другаде се чуваше самотното хлопане на щора, блъскана от вятъра.

Пред сградите имаше огради, повечето от които бяха счупени. Някога е имало дървени тротоари, но сега повечето дъските бяха изкъртени и в процепите беше поникнала трева. Надписите на сградите бяха избледнели, но някои от тях все още се четяха. Бяха написани на английски варварски диалект. На една от къщите пишеше: „ХРАНА И ЗЪРНО“, а на фасадата на съседната постройка, под примитивно изображение на легнат в тревата бизон, бяха изписани думите „ПОЧИВКА, ХРАНА И НАПИТКИ“. Летящите врати се полюшваха от вятъра.

— Това пивница ли е?

Сузана не знаеше защо шепне, но й се струваше неуместно да говори на висок глас. Все едно да свириш на банджо по време на погребение.

— Била е — отвърна Роланд. Не шепнеше, но говореше тихо и замислено.

Джейк вървеше до него и нервно се оглеждаше. Ко ги следваше на десет метра разстояние. Припкаше бързо, въртеше глава наляво и надясно като махало и разглеждаше сградите.

Сега Сузана също изпита чувството, че ги наблюдават. Точно както Роланд го бе описал — сякаш слънцето е помрачено от сянка.

— Има хора, нали? — прошепна.

Роланд кимна.

В североизточния ъгъл на кръстовището имаше сграда с надпис, който гласеше: „СТРАННОПРИЕМНИЦА“. С изключение на една църква с наклонена камбанария, това беше най-високата сграда в града — на три етажа. Тя погледна към нея и видя някаква сянка. Със сигурност беше лице, което се скри зад един от прозорците без стъкла. Изведнъж й се прииска да се махне. Роланд вървеше бавно, с премерени крачки и Сузана предполагаше, че има причина. Ако бързаха, онези, които ги наблюдаваха, щяха да си помислят, че са уплашени… и че са лесна плячка.

На кръстовището пресичащите се улици се разширяваха и образуваха площад, обрасъл с плевели и трева. По средата се издигаше каменна плоча, а над нея на ръждясал кабел висеше метална кутия.

Роланд и Джейк се приближиха до пътния знак. Бутайки количката на Сузана, Еди ги последва. Тревата изшумоля в спиците, а вятърът разроши косите й. Някъде на улицата пантата отново изскърца. Тя потрепери и приглади косите си.

— Иска ми се да побърза — тихо каза Еди. — Това място ме плаши.