Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Ности! — измърмори скункът, като продължаваше да гледа разтревожено ту Джейк, ту Стрелеца.
Момчето бръкна в раницата си, за да не уплаши животното, извади остатъците от „рулцата“ и му ги хвърли. Скункът отскочи назад, после се върна, изпищя като дете и размаха пухкавата си опашка. Джейк беше сигурен, че ще избяга, но зверчето спря и погледна недоверчиво през рамо.
— Хайде — каза Джейк. — Яж, момко.
— Ко — измънка животинчето, но не помръдна.
— Остави го да се успокои — каза Роланд. — Мисля, че ще се върне.
Скункът вдигна глава и показа дългата си и изненадващо грациозна шия. Заостреното му черно носле помръдна, когато подуши храната. Най-накрая изприпка към парчето месо и Джейк видя, че леко накуцва. Животинчето подуши храната и с едната си лапа отдели месото от зеления лист. Извърши тази операция много прецизно. Когато месото падна от листа, скункът го глътна наведнъж, сетне погледна Джейк.
— Ко! — възкликна и когато момчето се засмя, отново отскочи назад.
— Много е мършав — сънено измънка зад тях Еди.
Когато чу гласа му, животинчето мигновено се обърна и изчезна в мъглата.
— Уплаши го! — скара му се Джейк.
— Съжалявам! — промълви младежът, прокарвайки пръсти през разрошената си коса. — Ако знаех, че ти е близък приятел, щях да му поднеса кекс и кафе.
Потупа Джейк по рамото и добави:
— Ще се върне.
— Сигурен ли си?
— Ако междувременно не загине. Нахранихме го, нали?
Преди Джейк да успее да отговори, биенето на барабани отново започна. Чуваха ги вече трета сутрин. Два пъти привечер се повтаряше същият звук — приглушен тътен, идващ от града. Джейк го мразеше. Сякаш някъде сред тази гъста и безлична мъгла биеше сърце на огромно животно.
— Все още ли нямаш представа какво е това, Роланд? — попита Сузана.
— Не, но съм сигурен, че ще разберем.
— Колко окуражаващо! — подигравателно възкликна Еди. Стрелецът се изправи.
— Да тръгваме. Не бива да губим време.
2
След като вървяха повече от час, мъглата започна да се разсейва. Редуваха се да бутат инвалидната количка на Сузана по пътя, обсипан с огромни камъни. По обед времето се изясни, облаците изчезнаха и стана горещо. На югоизток очертанията на града се открояваха ясно на хоризонта. На Джейк силуетът му напомняше Ню Йорк, макар да смяташе, че тези сгради не са толкова високи. Дали градът беше разрушен като повечето неща в живота на Роланд, от това разстояние беше трудно да се прецени. Подобно на Еди, Джейк също беше започнал да храни тайната надежда, че там биха могли да намерят помощ… или поне топла храна.
Вляво се простираше река Сенд. Над водите й кръжаха ята. От време на време някоя птица свиваше криле и се спускаше надолу като камък. Вероятно търсеше риба. Пътят и реката постепенно се сближаваха, макар че мястото, където се сливаха, не се виждаше.
По пътя видяха още сгради. Повечето приличаха на ферми и всички изглеждаха запустели. Някои бяха разрушени, но по-скоро под въздействието на времето, отколкото от човешка ръка. Видът им засили надеждите на Джейк и Еди. Надежди, които всеки от тях усърдно таеше в себе си, за да не стане за смях пред останалите. Малки стада космати животни пасяха в равнината. Движеха се далеч от шосето и минаваха оттам само когато трябваше да го прекосят. Правеха го бързо, в галоп, като уплашени деца, пресичащи улица с натоварено движение. Джейк реши, че са бизони… с изключение на 4няколко, които бяха двуглави. Сподели наблюденията си със Стрелеца, който кимна.
— Мутанти.
— Като онези в подножието на планините ли? — Джейк усети страха в собствения си глас и знаеше, че Стрелецът също го долови, но не можеше да го прикрие. Още помнеше ясно безкрайното кошмарно пътуване с количката.
— Мисля, че тук мутацията постепенно изчезва. Положението на онези, които видяхме в подножието на планината, се влошава.
— А там? — попита Джейк, посочвайки към града. — Ще открием ли и там мутанти или…
Едва не изрече на глас надеждата си. Роланд сви рамене.
— Не знам, Джейк. Щях да ти кажа, ако знаех.
Преминаха покрай една запустяла постройка — почти със сигурност ферма — отчасти изгоряла.
„Може би е била ударена от гръм“ — помисли Джейк и се запита какво се опитва да направи — да си обясни случилото се или да се самозаблуди.
Роланд навярно прочете мислите му и го прегърна.
— Няма смисъл да гадаеш, Джейк. Каквото и да се е случило тук, било е отдавна. — Посочи напред. — Онова вероятно е било ограда. Сега има само няколко кола, които стърчат от земята.