Пустош

3

Няколко часа по-късно Роланд им каза да спрат и да се подготвят.

— За какво? — попита Еди. Стрелецът го погледна.

— За всичко.

Беше около три часът следобед. Бях стигнали мястото, където Великият път се изкачваше по един дълъг, хълмист хребет, пресичащ диагонално равнината. Приличаше на гънка върху огромен чаршаф. Напред и надолу пътят минаваше през първия истински град, който виждаха. Изглеждаше изоставен, но Еди не беше забравил разговора тази сутрин. Въпросът на Роланд „Ще ни ухапе ли непознато куче?“ вече не му се струваше толкова налудничав.

— Джейк?

— Какво?

Младежът кимна към ръкохватката на рюгера, подаваща се от колана на Джейк.

— Искаш ли аз да го нося?

Джейк погледна Роланд, който кимна, все едно каза: „Ти решаваш.“

— Добре.

Момчето даде пистолета на Еди, после свали раницата от гърба си, порови в нея и извади пълнителя. Спомни си как беше претършувало чекмеджетата на баща си, докато го намери, но това му се струваше много, много отдавна. Напоследък споменът за живота му в Ню Йорк и ученическите му дни в „Пайпър“ наподобяваше гледка през обратната страна на телескоп.

Еди взе пълнителя, провери го, постави го на място, провери предпазителя и затькна оръжието в колана си.

— Слушайте внимателно и запомнете всичко, което ще кажа — рече Роланд. — Ако има хора, те ще бъдат стари и много по-уплашени от нас, отколкото ние от тях. Млади тук отдавна няма. Малко вероятно е онези, които са останали, да са въоръжени. Всъщност нашите оръжия може би ще са първите, които ще видят, ако не смятаме картинките в старите книги. Не правете заплашителни движения. Правилото, на което са ни учили като деца, е много подходящо: Говори само когато те заговорят.

— Ами ако имат лъкове и стрели? — попита Сузана.

— — Да, възможно е. А също копия и тояги.

— Не забравяй камъните — мрачно му напомни Еди, наблюдавайки дървените постройки. Мястото приличаше на призрачен град, но беше сигурно. — Ако нямат боеприпаси, винаги могат да вземат камъни от пътя.

— Да, все се намира по нещо — съгласи се Роланд. — Но вие в никакъв случай няма да влизате в стълкновение с тях. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Може би ще е по-добре да заобиколим града — предложи Сузана.

Роланд кимна, без да откъсва очи от пейзажа пред себе си. В центъра на града Великият път се пресичаше с друг път и там разрушените къщи приличаха на мишена в оптичния мерник на мощен снайпер.

— Може би, но няма да го сторим. Отклонението е лош навик, с който лесно свикваш. Винаги е по-добре да вървиш право напред, освен ако имаш основателна причина да не го правиш. Сега не виждам такава причина. И ако има хора, ще е добре. Ще се разберем с няколко приказки.