Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Ток се ухили.
— Едно по едно, адюнкта. Първо да намерим място да отдъхнете. — Тя не възрази, когато я поведе към обраслия с трева склон над гробницата и й помогна да коленичи. Ток погледна през рамо към Т’лан Имасс — той стоеше неподвижно там, където бе изникнал от земята и сякаш оглеждаше гробницата. — Сега да обездвижим ръката ви — каза Ток на коленичилата пред него уморена жена. — Аз съм Ток-младши. — И той също коленичи до нея.
Тя вдигна очи към него.
— Познавах баща ти. — Усмивката й се върна. — Беше добър стрелец. Най-добрият.
Той сведе глава.
— И чудесен командир беше, също така — продължи Лорн, взряна в опърпания младеж, който вече преглеждаше ръката й. — Императрицата съжаляваше за неговата смърт…
— Не е сигурно, че е мъртъв — прекъсна я Ток сухо, извърнал настрана здравото си око, докато сваляше металната й ръкавица. — Изчезнал е.
— Да — каза тихо Лорн. — Изчезна след смъртта на императора. — Изохка, щом той измъкна ръкавицата и я хвърли настрана.
— Ще ми трябват превръзки — каза той и се надигна.
Лорн го изгледа как отиде до единия от убитите баргасти. Не беше знаела кой ще й е свръзката Нокът, знаеше само, че е последният жив от войската на Дужек. Зачуди се защо се е отклонил толкова рязко от пътя на баща си. В това да си Нокът нямаше нищо приятно, нито беше повод за гордост. Само ефикасност. И страх.
Той извади ножа си, сряза кожената броня, измъкна грубата вълнена риза отдолу и отряза няколко дълги ивици плат. Нави ги и се върна при нея.
— Не знаех, че си имате Т’лан Имасс за компания. — Клекна и се залови с превръзката.
— Те предпочитат да пътуват по своя си начин — отвърна малко ядосано Лорн. — И се появяват, когато им хрумне. Но да, той е основна фигура в играта ми. — Замълча, стиснала зъби, докато Ток увиваше грубата ивица плат около рамото и под мишницата й.
— Не ви нося много добри новини — изсумтя Ток и й разказа за изчезването на Паран и за заминаването на Уискиджак и взвода му без капитана. Накрая остана доволен от превръзката и приседна до Лорн с въздишка.
— По дяволите! — изсъска тя. — Помогнете ми да се изправя.
Той се подчини и тя леко залитна и се хвана за рамото му. После каза:
— Донеси ми меча.
Ток потърси из тревата, намери дългия меч и присви очи, щом видя тънкото му ръждивочервено острие. Донесе й го и каза:
— Та това е меч от отатарал, адюнкта. Рудата, която убива магия.
— Както и магьосници — каза Лорн, взе го непохватно в лявата си ръка и го прибра в ножницата.
— Видях мъртвия шаман — каза Ток.
— Е — каза Лорн, — отатарал не е тайна за вас от Седемте града, но тук малцина я знаят и бих предпочела да си остане така.
— Ясно. — Ток хвърли поглед към неподвижния Имасс.
Лорн сякаш прочете мисълта му.
— Отатарал не може да спре тяхната магия — повярвай ми, правени са опити. Лабиринтите на Имасс са подобни на тези на Джагът и на Форкрул Ассаил — обвързани с древност, с кръв и със земя — кремъчният меч на волята му никога не се прекършва и реже и най-здравото желязо толкова леко, колкото плът и кости.
Ток потръпна.
— Не бих ви завидял за компанията, адюнкта.
Лорн се усмихна.
— Ще ти се наложи да я споделиш през следващите няколко дни, Ток-младши. Пътят до Пейл е дълъг.
— Шест-седем дни — каза Ток. — Предполагам, че сте с кон.
Въздишката на Лорн беше искрена.
— Баргасткият шаман ги омагьоса. Всички ги хвана мор, дори моя жребец, с който минах през Лабиринта. — Суровото й лице омекна за миг и Ток долови в него искрената й скръб.
Това го изненада. Всичко, което беше чувал за адюнктата, му рисуваше портрета на едно хладнокръвно чудовище, облечената в стоманена ръкавица ръка на смъртта, която можеше да се спусне отвсякъде и по всяко време. Тази нейна черта може би все пак съществуваше; надяваше се, че няма да му се наложи да я види. Макар че, веднага се поправи той, не беше погледнала повече войниците си.
— В такъв случай ще яхнете кобилата ми, адюнкта. Не е боен кон, но е бърза и издръжлива.
Отидоха при кобилата и Лорн се усмихна.
— Уикска порода, Ток-младши — рече тя и погали кобилата по гривата. — Тъй че престани с тази твоя скромност, за да не изгубиш доверието ми. Чудесно животно.
Ток й помогна да се качи на седлото.
— Имасеца тук ли ще го оставим?
— Той сам ще намери пътя. Е, да дадем на тази кобила възможност да се докаже. Казват, че уикската кръв миришела на желязо. — Наведе се и му подаде лявата си ръка. — Качвай се.