Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Атаката я беше увлякла и мечът за малко не се изтръгна от ръцете й, когато дивакът залитна и падна по гръб. Изгубила равновесие, тя залитна напред — очакваше смъртоносния удар на брадвата. Но той не дойде. Тя се обърна и видя, че мъжът с арбалета е извадил меча си и влиза в схватка с другия баргаст. Обърна се на другата страна да види как е другият й защитник.
Той се държеше, макар срещу него да бяха двама баргасти. Беше успял да изтръгне копието от земята, но то все още беше забито в крака му.
Лорн се втурна към баргаста вдясно, но в този момент една брадва удари войника в гърдите. Люспестата броня изпращя — тежкото острие я разкъса. Войникът изпъшка, падна и кръвта бликна от зейналата рана.
Лорн не можеше вече да направи нищо, за да го защити, и само с ужас видя как брадвата отново се вдига и се стоварва върху главата му. Шлемът се огъна и вратът на войника се прекърши.
Лорн бясно замахна към баргаста, не улучи и падна. Мечът изхвърча от ръката й.
„Сега единственото, което остава, е да умра“ — помисли тя и се превъртя по гръб.
Баргастът се изправи над нея, изръмжа и вдигна брадвата.
И изведнъж земята под него изригна и от недрата й изникна една костелива ръка и го стисна за глезена. Изпращяха кости и войникът изкрещя. Лорн само гледаше. Вяло се зачуди къде са се дянали другите двама диваци. Шумът на боя сякаш беше заглъхнал, но земята отдолу затътна.
Баргастът зяпна с разширени от ужас очи костеливата ръка, вкопчена в пищяла му. Изкрещя отново, когато между краката му изникна широкият нащърбен връх на кремъчен меч. Пусна брадвата и посегна отчаяно с двете си ръце да отклони меча, изви го на една страна и зарита със свободния си крак. Но беше много късно. Мечът го наниза, заби се в бедрената кост и го надигна от земята. Смъртният му вик полетя към небесата.
Лорн с мъка се изправи. Дясната й ръка увисна безсилно. Разбра, че тътенът е от ударите на копита, и се обърна в посоката, от която идваха. Малазанец. След като размътеният й ум го осъзна, тя извърна очи от ездача и се огледа. Двамата й защитници бяха мъртви; а от двата баргастки трупа стърчаха стрели.
Вдиша — болката я прониза през гърдите — и зяпна съществото, което беше изникнало изпод земята. Беше загърнато в гнили кожи и стоеше изгърбено над тялото на баргаста: едната му ръка още стискаше крака му. Другата държеше кремъчния меч, забит през цялото тяло — върхът стърчеше от врата му.
— Очаквах те още преди няколко дни — каза Лорн и го изгледа с гняв.
То се обърна да я погледне, лицето му бе скрито в сянката на жълтата костена коруба на шлема му. Шлемът беше от череп на някакъв рогат звяр, единият рог бе прекършен в основата.
— Адюнкта! — извика ездачът, спря зад нея и се смъкна от седлото.
Дотича до нея, стиснал все още лъка в ръката си. Огледа я с едното си око, остана като че ли доволен, че раната й не е смъртоносна, и прикова погледа си в масивното ниско туловище на съществото пред тях.
— Кълна се в дъха на Гуглата… Т’лан Имасс.
Лорн продължаваше да гледа с яд Т’лан Имасс.
— Знаех, че си някъде наоколо. Само това обяснява появата на един баргастки шаман с неговите набързо подбрани ловци в района. Трябва да е използвал Лабиринт, за да стигне тук. Къде беше все пак?
Ток-младши зяпна адюнктата, удивен от гнева й, и отново се втренчи в Т’лан Имасс. За последен път бе видял такова същество преди осем години в Седемте града, но тогава бе от много далече, когато немрящите им легиони навлизаха в пустините на запад с някаква цел, за която дори самата императрица не разбра нищо. Сега, отблизо, Ток го огледа с огромно любопитство. Не беше останало много от него, заключи той. Въпреки магията трите хиляди години си бяха взели своята дан. Кожата, изпъната по острите кости на ниския мъж, беше лъскава, с цвят на охра и намачкана като щавена. Плътта, покривала ги някога, се беше свила на тънки ивици, подобни на сухи дъбови коренища — мускули се показваха само тук-там през парцалите. Лицето му, доколкото можеше да го види Ток, беше с масивна челюстна кост, без брадичка, с високи скули и издадено чело. Очните кухини зееха като тъмни дупки.
— Попитах те нещо — изръмжа Лорн. — Къде беше?
Вратът на имасеца изпука и той сведе поглед към земята.
— Оглеждах — промълви съществото с глас, роден сякаш от камъни и прах.
— Името ти, Т’лан! — настоя Лорн.
— Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан. Роден бях в Годината на Мрака, деветият син на клана, обречен за воин в Шестата джагътска война…
— Достатъчно — прекъсна го Лорн. Отпусна се изтощена и Ток пристъпи към нея. Тя го погледна и се намръщи. — Нещо май си сърдит. — По устните й пробяга лека усмивка. — Но не на мен.