Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Ток едва успя да скрие стъписването си. Да сподели седлото с адюнктата на империята? Това му се стори толкова нелепо, че за малко не се разсмя.
— Мога да вървя пеш, адюнкта — отвърна той. — Много време изгубихме и ще е по-добре да яздите сама, при това — да яздите бързо. След три дни ще видите стените на Пейл. Аз мога да тичам на преходи по десет часа.
— Не, Ток-младши. — Тонът на Лорн не търпеше възражения. — Ти ще ми трябваш в Пейл, а трябва и да чуя всичко за легионите, за Дужек и за Тайсхрен. По-добре да пристигна няколко дни по-късно, отколкото неподготвена. Хайде, хвани се за ръката ми и да тръгваме.
Ток се подчини.
След като се намести в седлото зад Лорн, кобилата изцвили и бързо заотстъпва на една страна. Двамата с адюнктата за малко щяха да паднат. Обърнаха се и видяха застаналия до тях Т’лан Имасс. Съществото вдигна главата си към Лорн.
— Гробницата разкри една истина, адюнкта — каза Онос Т’уулан.
Ток усети как жената пред него се стегна.
— И каква е тя?
— Тръгнали сме по верния път — отвърна Т’лан Имасс.
Нещо подсказа на Ток, че пътят, за който говори съществото, няма нищо общо с дирята на търговските кервани, водеща към Пейл. Погледна за последен път към гробницата, а Лорн мълчаливо обърна кобилата назад — към Онос Т’уулан. Нито могилата, нито съществото разбудиха тайните си, но от реакцията на Лорн Ток настръхна и сърбежът около изгубеното му око се появи отново. Той изруга тихо и започна да се чеше.
— Нещо не е наред ли, Ток-младши? — попита го Лорн, без да се обръща.
Той грижливо обмисли отговора си.
— Цената на това, че си сляп, адюнкта. Нищо друго.
Капитан Паран крачеше нервно из тясната стаичка. Това беше пълна лудост! Единственото, което знаеше, бе, че са го скрили, но единствените отговори на въпросите му можеха да дойдат от една прикована към леглото магьосница, прикована от някаква странна треска, и от една отвратителна кукла, чиито нарисувани очи сякаш го пронизваха с нескрита омраза.
Мъчеха го освен това и някакви смътни спомени, усещането за хлъзгави студени камъни, които дращят под ноктите на пръстите му в миг, в който цялата му сила се беше изсипала от тялото му; а после — мъгливото видение с някакъв огромен пес — Хрътка? — в стаята; псе, от което сякаш лъхаше на смърт. Беше се опитало да убие жената и той го беше спрял… някак; но как — не помнеше.
Глождеше го и съмнение, че кучето не е мъртво и че може да се върне. Куклата не обръщаше внимание на въпросите му, а заговореше ли му, беше колкото да му отправи злобни закани. Явно, че макар магьосницата да беше болна, единствено нейното присъствие, продължаващото й присъствие — бе това, което пречеше на Хеърлок да изпълни заканите си.
А къде беше Уискиджак? Нима сержантът бе заминал без него? И как щеше да се отрази това на плана на адюнкта Лорн?
Той погледна ядосано към лежащата в леглото магьосница. Хеърлок беше казал на Паран, че тя по някакъв начин го е скрила при идването на Тайсхрен, след като Върховният маг усетил появата на Хрътката. Паран нямаше никакъв спомен за това, но се чудеше как е успяла всичко това след поражението, което беше понесла. Хеърлок му беше изсумтял с насмешка, че тя дори не е разбрала как е отворила Лабиринта си последния път; направила го по инстинкт. Паран беше останал с чувството, че марионетката е наплашена от това изригване на силата й. Хеърлок като че ли гореше от желание жената час по-скоро да умре, но или не можеше сам да го постигне, или беше твърде уплашен, за да го опита. Бе измърморил нещо за прегради, които издигнала около себе си.
Въпреки това Паран не се беше натъкнал на нищо, което да попречи на грижите му за нея, когато треската й се влоши съвсем. Предната нощ беше спаднала и Паран вече усещаше, че нетърпението му стига до предела. Магьосницата спеше, но ако не се събудеше скоро, той щеше да вземе нещата в свои ръце — щеше да напусне това скривалище, може би щеше да потърси Ток-младши при условие, че успееше да избегне Тайсхрен и не се натъкнеше на някой от офицерите при излизането си от сградата.
Замъгленият му поглед бе прикован в магьосницата. Мислите му препускаха трескаво. Постепенно някакво ново усещане загъделичка ума му и той примигна. Очите на жената се бяха отворили и тя го гледаше.
Паран пристъпи към леглото, но първите й думи го заковаха на място.
— Чух, че монетата падна, капитане.
Паран пребледня. Нещо отекна в паметта му.
— Монета ли? — попита той почти шепнешком. — Въртяща се монета? — „Гласовете на богове, на мъртви мъже и жени. Вой на Хрътки — все късчета от съдраното платно на паметта ми.“
— Вече не се върти — отвърна жената и се надигна с мъка. — Какво помните?