Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Градината и съществата, които я хранеха, реагираха както се беше надявал. Приеха го като свой. Разпознаха го, приветстваха го като един от тях. Той се потопи в тяхната поквара, в разрухата им, позволи ластарите на колективното им съзнание да пропълзят като червеи в ума му, за да могат да разберат намерението му. И видяха, че той беше техен пазител. Той беше градинарят. Той бе дошъл, за да им донесе нещо, промяна, която щеше да породи нов растеж, която щеше да задоволи някоя неизказана още нужда. Той бе дошъл, за да им донесе освобождение.
Тей навлезе дълбоко в градината, така дълбоко, че напълно изгуби себе си в онова, в което се бе превърнал. Всичко останало избледня и нямаше да се завърне отново в паметта му, докато не излезеше оттук. Той се сви на възел, от който животът му се изцеждаше на мънички, алени капки. Целият бе само болка и лудост, гневен призрак, изгубил напълно предишната си същност. Беше лишен от всичко, което бе представлявал.
Но имаше и нещо, което не преставаше да го движи. Непроменимото и неизменно съзнание за целта, която си бе поставил. Той беше дошъл за Черния елфически камък и дори в безумието си бе твърдо решен да се сдобие с него. Непоколебим, воден от непреодолимата нужда, той се приближи към него. Магическите линии го докосваха и после се плъзгаха настрани. Лозите потреперваха, но не от гняв, а от признателност. Животът в градината му позволи да се наведе над Черния камък, да го вземе в ръцете си, да го притисне към гърдите си. Те виждаха, че е дошъл да се погрижи за него. Беше дошъл да извлече нова магия от него, магия, която и те щяха да споделят, магия, която щеше да нахрани и задоволи отново глада им.
Защото Тей бе избрал тази маскировка за себе си. Съществата, които съставляваха градината, не можеха повече да призовават силата, която ги бе покварила, не можеха да се хранят от нея. Те бяха заключени в новото си преображение, хванати в капан сред лозите, дърветата и цветята на това парче земя, дълбоко в крепостта, която някога бе техен дом, вкоренени тук завинаги. Те пазеха Камъка, както биха пазили ключалките на оковите си, в очакване на времето, когато ще им бъде донесен ключа, който да ги освободи. Тей носеше този ключ. Тей беше шансът, надеждата и обещанието, което им нашепваше тяхната лудост.
И така, той тръгна, стъпка по стъпка, обратно през градината, стиснал в ръце — или по-скоро в онова, което минаваше за ръце — Черния елфически камък. Нишките магия се влачеха след него, мрежата от силови линии на градината се отваряше, за да му направи път, ластарите се отдръпваха, за да го пропуснат. Те леко изплющяваха при преминаването му и той усещаше как градината потреперва от болка. Но болката откънтяваше и в него, прекрасно усещане. Болка, която бе обещание за агония, агонията на трансформацията. Мрачна решителност пришпорваше краката му, разяждаше сърцето му, тласкаше го напред през сенките. Нова сила се докосна до уродливата му форма, леко и все още колебливо, като допир на копринени пръсти до кожата. Това беше спящата магия на Черния камък, която се пробуждаше, нетърпелива да се освободи, да даде живот на нови обещания. Тя галеше Тей, като любовница. Милваше разкривеното му тяло и го изпълваше с радост. Нашепваше му, че може да има мощта й за себе си, че може да се разпорежда с нея, както пожелае и тя ще му даде всичко.
Той се изтръгна от сенките на градината към светлината, навън от лозите, вън от гласовете, от допира на обитателите й. Беше ужасно, опустошено същество, изцяло чуждо на всичко човешко — нещо толкова омразно и безчестно, че бе напълно неразпознаваемо. Завлачи се, като оставяше кални дири по каменната пътека, сграбчил Черния камък на елфите, а нишките магия се носеха невидими зад него — струни, които само той можеше да съзре, въжета, които можеха да го върнат обратно на мига. Отпред елфите, дошли с него в Чу Магна, го гледаха с ужас. Щом се появи, те веднага извадиха оръжията си и се подготвиха за нападение. Той ги гледаше и не можеше да разбере кои са. Гледаше ги и изобщо не го беше грижа за тях.
Тогава Джърл Шанара вдигна ръка, за да възпре другарите си. Тръгна напред, втренчен в странното същество. Когато стигна на няколко метра от него, спря и прошепна с накъсан, дрезгав и изпълнен с отчаяние глас в тишината:
— Тей Трифънйъд?
Произнасянето на името му от Джърл Шанара върна живота на Тей. Друидската магия, която бе задържана в най-съкровените дълбочини на неговото същество, в най-недостъпното ядро на неговата същност, забушува из него и експлодира навън. Тя го освободи от ремъците на маскировката, която бе приел, изтръгна го от обгърналия го мрак, от тресавището, в което беше потънал. Изгори черупката, която бе навлякъл, и погълналата го лудост. И веднага го сътвори наново. Чертите на лицето му и личността му се възвърнаха, мотивите и въжделенията му се възродиха.